Вдъхновение в пепелта на феникса..

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше...
Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи...
Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така добре маскирано съпричастие. Както го е описал По чрез "Сън в съня". "Докога този сън и скованост" мислех си.. "Докато мина поне с малка крачка напред към индивидуалната си посока..." Такъв простичък отговор.. а толкова много дълбаене и поставяне на различни маски..Така ненужни, защото Няма смисъл от сливане на ръката с ръкавицата..  Става фалшиво и грозно.. По-добре крачка напред през болка, отколкото застой в по-голямо страдание.. Или поне така мисля аз за ролите, от които ми писна... И от безкрайната незавършеност на започнатите неща с повей на минало, които не съм сигурна, че ще завърша. В крайна сметка когато сърцето вече не иска някой или нещо, няма нужда да се рови да се търси вдъхновение в пепелта на феникса.