Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

                Във вечерите, когато се чувствам        Самотна и някак си счупена Чувам мелодия Която ми напомня, че някога И аз дълбоко обичах Но нямаше смисъл Защото и днес самотата Стои на прага пред вратата ми Влиза и сяда на масата За да нищим истории От времето,  когато си мислех Че всичко този път ще е вечно  А всъщност не беше Както е било винаги Четейки "Ти пак ще обичаш" Сълзите пак ме въвличат В играта си Подобно на мъжките пръсти Търсещи утеха в косата ми И после си тръгвах, Защото съм им безразлична. Кому е нужно това Двуличие? Събирайки парчетата на душата си Залепях отново сърцето си, За да се отвори наново раната Да не се чувствам обичана От този, когото така силно исках. И тогава търсех утеха в бюрото си Където усилено пишех стихове, За да забравя поредната пародия На взаимност. Днес пък, започнах да рисувам Ей така, за разнообразие И да излекувам по-бързо душата си В подготовка за следваща среща "Какво ли ще бъде?" С новите замъци от илюзии Водещи

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  В постоянна мрежа на съмнения Без компромиси и с вечно неразбиране Обикновено всичко бързо свършва Защото два характера са коренно различни. А още по-лошо е, че никой не разбира другия И няма как между тях сплав да се получи. Когато едностранна  е борбата за връзката Безспорно това събаря моста до основи.    Сълзите от радост се превръщат в безразличие, а близостта в отминал, носталгичен спомен, когато всичко някак изглеждаше стабилно, истинско, спокойно и прочувствено.   И все пак за себе си ще кажа, че за пръв път се чувствах сигурна в ръцете на любим, но с гордостта си тръгнах, защото не искам да насилвам чувствата на другия.  Така че, да, изгарям моста до основи, защото като че ли не виждам други изходи през огъня на страстите и мнимото приличие,  уви, този мъж дори не ме прегърна на изпращане.    

  И тъй изминаха годините, в които спомените топлиха завивките. Десетилетията  даваха усмивката, която днес превърна се в падение.   Отдавна казали са хората,  насила хубостта не става. Когато има едностранчива романтика, приключила  приятелството в одеяло.  Дори безсмислено е да потушат сълзите си, създадени от физическа измама онези двама, посмели да разрушат свързаността си, градена през годините чрез страст и драма. Наистина изглежда ситуацията тежка е, мъжът да сподели леглото си  с дама,  която обичал е почти като сестра си, в чието тяло страстната любов към нея той я няма. Изгубено е душевното благоприличие, завоите клонят в лабиринт от безразличие, прикрито от срама на нарушена диаграма  на връзка дългосрочна да изчезне под юргана. Приятелството не винаги означава свят за двама в любовен план, покрит с романтичната изява на чувства, дълбоко някак си погребана, защото минало е твърде много време.   Страстта понякога показва се пияна и търсеща утеха в  приятелското рамо, но плаща

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което дъл

Отново стоя и се чудя Защо все още тичам След Хора, с които няма как да деля своя свят   И някак си се прехвърнах в преследвач. А като жена не ми прилича Да правя първи стъпки за любов Където няма взаимно привличане. Тези, същите чувства изгоряха до пепел Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях И ги изпитвах, докато не почувствах глад За повече от нещо, което просто да искам Но да го имам, няма как Дори и с вечна борба, Защото и сам война е войн, Обаче това не важи в любовта.  Та така, отдалечавам своите стъпки Защото няма смисъл от суета Когато липсва протегната ръка Или просто се среща Една безкрайна студенина.

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

  Така, аз нямам нуждата от обяснения За твоята "приятелска" любов. Изглежда аз бях твоето спасение,  Когато потъваше в емоционален гроб.   Сърцето ми, безупречно като определение Премина през необичаен тракт. Да вярва в съдбоносното течение И в силния, сроднодушевен пакт. Прескочи пулса веднъж, а после дваж. Защо ли се почувствах като паж? Омръзна ми да гоня дивите течения, Потънали в рамката на мониторния здрач.   Не, аз не искам обяснения За това защо не се получи, или как В противоречивите движения Между флирта и далечината в нас.    

"Липсваш ми!" "И ти на мен!" Лъжливи думи под формата на суета, Заучена от филмовата романтичност.   Ако толкова ти липсвах, Защо не си до мен сега? Дори да е чрез телефонна неприличност. Не чувствам допира на твоата ръка.   Или пък успокоителна прегръдка, Която да докаже сигурността На фразите, които  самоуверено изричат Две личности, в игра на безсмислени слова.   Какво означава да има липса? В голотата на една душа, Създадена уж от двама, А всеки спи в своя си креват.   И как ще се усети тази липса? Когато няма двупосочен кръговрат Между рокада от тела, и опияняващи целувки.  Това ли ще нарича днес ярка  страст? Не искам и да слушам за такава липса Това е друго име за споделена самота, С  която хич не искам да привиквам,  Така че нека се спести една допълнителна лъжа.  

  И днес сънувах минали сълзи Преди да ги накарам да изсъхнат. С пословичност и фантастичност. Не съумях да спра страстта, Която някак доведе ме до прозаичност, Така е, когато е едностранна любовта. А как много исках да усетя втора личност, С която да споделям своята самота На такива нетипични чувства. Дали не е от  възрастта?  В писания за фантастичност И мокрене на белите листа Отлитат ценни мигове на пищност, Която се оценява само от душа, Жадуваща дълбоко да обича. Уви, прегръщам се с мъгла На мисли, които не привикват Докато не спре обсебваността И аз не реша да си тръгна От играта на фантастичност А после? Остава поучителна тъга.

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

  Не вярвах, че пак ще ми се случи Главата ми с любовно вино да се завърти Уви, измежду бягствата не се научих Да  пазя от заслепяването своите очи.   Романс ли бе, като на кино? От двадесет и две години ток Да мине пак през днешната ми жица Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок. С тези чувства пак изгубих май съня си, Дано не се окажа като жената Дон Кихот. И страст, и радост, заплитат се в нагласа Не искат и да чуват, че има дума "Стоп". Уви, посрещам тази случка С любопитсвото на смок, Който търси да се скрие в дупка, За да не се изгуби в тази си любов.  

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

И тъй, от мен, любов, си тръгваш Като дихание в нощта на есен. А лятото, къде проспах тогава? Дали в морето, или пък сред медузите? Неистово копнеят устните Да пийнат малко   бяло лятно вино, Което някак си виси забравено в Забързана гонитба с чужди демони, А пък и своите, облечени в илюзии За минало в настоящо бъдеще. Мирише някак си на есенна носталгия, В мелодия на дъжд и полета на птиците Отиващи на юг да търсят топлината. А самотата? Ах, къде ли беше? Във виртуални, многокрили, многоточия. Поемам по алеите, обсипани с шумата От цветните премени на листата Които винаги ще бъдат все така красиви В очите ми, които свикнали са с прехода От днес към утре, без помен от идилия.

Понякога аз бягам от съня ти В търсене на своите илюзии За обща чувственост А не очаквано безгрижие В преследване на нещо от ума си Аз знам, че хората, при своите отиват А не бягат сами в далечината На лични цели с премерени движения В гонитба на импулсна жизненост Преоткривам във визия смъртта От думите и части на душата ми

Сърце на гордост - еквивалент опустошение, душа – новостроено леденостенно уравнение.. Вина плюс гузност значи заедност с усещане за самота, Гняв и яд равнява се на регресивно геометрично безразличие, извадено от аритметичната прогресия на любовта, а после следва нулево разбиране, накрая отрицателна величина...

Author's right Очи, изпълнени с празнота, изгубени в бездна на безумие... Предадена усмивка срещна самота в новото си бъдеще, изпълнено с тъга. Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии за допир първи и последен с любовта. Умират чувствата, пораждайки заблудите за минало и бъдеще в играта на реалността. Очи безкрайно тъжни и изгубени, навяват болезнен спомен за радостта. Дълбока сянка на настоящата съдба, допуснала представата за грешна красота. 2013 г. 

Приятелите скъпи на къмпинг са и си играят на помирители.. Уви, май сполучи тяхната многообичана игра с думите... Спечелихме забита дълбоко в гърба кама.. И радостни усетихме на кръвта вкуса... Доволни сме, че получихме унижение, а как ни идва от цялото сърце смеха... Красиво е, когато паднем, потъвайки в нашата земя.. О, чудо! Подадоха за помощ честната ръка, но някак си натикаха ни по-дълбоко в калта.. До гуша идва сладката хармония, В лагера остана за дълго нашата тълпа... Ето, дойде време по пътя да си ходим в разпален огън или в преливаща вода..

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...