Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Човекът е градивната единица на обществото. Той е създателят, владетелят, законодателят и съдникът в тази смазваща машина, наречена общество, но доста често, именно човекът е и най-големият срам и позор за обществото. Понякога човек забравя, че принадлежи главно на себе си и става подвластен на неписаните закони на обществото. Започва да забравя личностните си идеи и цели и става обществен герой, живеещ и мислещ спрямо законите. Има обаче и едни други единици, които са именно бичът за обществото, неговото табу - свободомислещите. Те изразяват себе си, смятани са едва ли не за луди, защото са различни. Но кой определя кой е луд или не? Обществените порядки. А кой създава тези обществени порядки? Човекът - най-малката и същевременно най-нужната единица, за да съществува обществото. Обществото е не просто дума, назоваваща група от здравомислещи хора, това е една институция с неписани закони и правила. След като съществува и е създадено от самите нас, явно има нужда от него, но не е ли

Готиката е направление в изкуството, причисляващо се към западноевропейската средновековна култура, с различна продължителност в отделните страни. Развитието му започва през средата на 12 век във Франция като наследник на романския стил. В началото най-ярко се проявява в църковната архитектура. Замира в Италия най-рано, през 14 в., като еволюира постепенно в Ренесанс. Готическият стил е типичен за Германия, където е дълготраен - около 1250-1550 г. Там той се дели на ранна готика (1250 – 1350 година), висока готика (1350 — 1450) и късна готика (1450 — 1550). Готическото искуство е най-силно изразено в скуптурите, витражите, фреските и илюстрациите към ръкописи. За най-ранните образци на готическо изкуство се смятат скулптурите, създавани за катедрали и абатства। След това започва създаването на все повече творби, свързани със сюжети от Стария и Новия завет. Характерният образ на Дева Мария от византийските икони преминава в по-земен - на изтънчена и смирена дама и любяща майка, прегръ

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка че