Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Не съм просяк, молещ за остатъци от отдавна изгубена любов, не прося минути на нежно внимание и после забит в гърба двуостър нож. Вървя по улицата на разбитите мечти и виждам просещи, съжалявам ги... Не исках и аз да съм като тях, но уви, така май се получи... И в душата ми - само чувство на яд, раните сякаш станаха по-кървящи... Разбрах какво е да живееш в кивот и да погребваш по-дълбоко живота си... Струи кристално безразличие, а маската на болка е това, но аз съм все още истинска, макар и с почупена душа... Не искам да съм просяк, даващ ръката си за трохички или хапчици радостно щастие, не стигнах и до просешка тояга, успокоително... поне малка част от достойнството ми остана...

Апатия отново, безумие и вечна самота, това е белега на хода на реалността. Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това, защото няма чувства истински в смъртта, с която през агонията досигаш дълбоко дъното на разбитата на парченца стъклена мечта. Мечта да бъдеш с някого, обичан при това, а ето истината – реално безразличие и суета, желание да промениш уж към добро съдбата си, да намериш обич и дори да не чувстваш самота, а в крайна сметка живееш си със заблудите и тъй, до края на живота ти, за теб света.. Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца на разбитата парченце по парченце твоя мечта, която смяташ, че ще има свое реално покритие някога, далече, в реалната ти стъклена мечта, а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...

За миг превърна се в пепел и последната искра, сменена някак си тактично със сърдечна празнота - Безупречна... Донесе Крах сред множеството упреци и се разбрахме мълчаливо - няма как да има Щастие... Усетих дупка - там вляво под гърдите си, студена тръпка преминава през нова пустота - Отиде си... В гонитбата на вечно мнимото разбиране не случихме на истински разперени крила - Строшиха се... Привлечени от изкушаващата гравитация, посрещнала с усмивка залеза на любовта - Измислена... С гордост от красив балон, изпълнен с илюзия на вечни спорове с крайна цел взаимна прямота - Пукна се... За миг изчезна малката ни вечност, изплетена в романса на две сърца - Изгубени... В очите изморени, потопени в миглите, покрити със сълзи от мълчалива самота - Умиращи... Автор: Виктория Минева