Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

  Не вярвах, че пак ще ми се случи Главата ми с любовно вино да се завърти Уви, измежду бягствата не се научих Да  пазя от заслепяването своите очи.   Романс ли бе, като на кино? От двадесет и две години ток Да мине пак през днешната ми жица Разрошвайки подредения ми, ежедневен кок. С тези чувства пак изгубих май съня си, Дано не се окажа като жената Дон Кихот. И страст, и радост, заплитат се в нагласа Не искат и да чуват, че има дума "Стоп". Уви, посрещам тази случка С любопитсвото на смок, Който търси да се скрие в дупка, За да не се изгуби в тази си любов.  

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

И тъй, от мен, любов, си тръгваш Като дихание в нощта на есен. А лятото, къде проспах тогава? Дали в морето, или пък сред медузите? Неистово копнеят устните Да пийнат малко   бяло лятно вино, Което някак си виси забравено в Забързана гонитба с чужди демони, А пък и своите, облечени в илюзии За минало в настоящо бъдеще. Мирише някак си на есенна носталгия, В мелодия на дъжд и полета на птиците Отиващи на юг да търсят топлината. А самотата? Ах, къде ли беше? Във виртуални, многокрили, многоточия. Поемам по алеите, обсипани с шумата От цветните премени на листата Които винаги ще бъдат все така красиви В очите ми, които свикнали са с прехода От днес към утре, без помен от идилия.

Гледам в очите ти, виждам трети лица, усещам по ръката ти – с тях е била.. Отвръщам на усмивката ти – за други е тя, слушам обясненията ти – галиш моята суета. Надничам в мислите ти – другаде далеко са... Изгаряш ме с огъня ти – студена е страстта, пиеш от устните ми – изстинала е за мен кръвта.. Къпеш ме в сълзите си – не можеш да скриеш лъжа, прегръщаш ме със силата ти – за други е нежността... Покриваш ме с мечтите си – Стига, върви си сега! Сбогом на красивите илюзии, няма я вече любовта – за мен тя умря,погребана дълбоко в твоята душа.

Виждам подигравката в стъклените ти очи на миналото, гонещо настоящото бъдеще, виждам лъжа, лицемерие, използвачество безумно към невинна, наивна и бедна душа. Не вярвах, че и ти си като тях – другите, с намазани до непознаваемост гримирани лица... Поредната капка на бездънно разочарование и измамена, заблудена от собствена суета... Виждам  твоите насмешливи погледи с неизказаното иронично намигане, Самохвалство, на базата на какво е това? Била останала единствено самотата и болката... Така е, но не и в твоята  фалшива душа, залъгваща се, че е различна, не в целокупността на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана върху земята, изсушена до безобразие от думите... А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта... Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това? Съмнявам се, остава чувство унизително за слепваш парченца счупени от розови листа, които до

Сбогувах се с една мечта в очите ми и с капка нежност Остана спомен в доброта На рационална непонятност Безцелно реех се в свят На мисли, приказни картини Които тропнаха с крак А време от живота ми отмина И днес, тиктака малкия часовник От ден за ден, с прегръдка в нощта На чуден сън и колеблива вечност Изчезнали в душевна пустота Наново пак ще започне всичко Игра на думи, мимики и смях Отекли с далечна гръмогласност В търсене на нова красота Сбогувах се с една мечта Усмивка блага устните разкриват Дали пък беше или   пък не е Мираж от стъклен, пясъчен чаровник

И днес минава. С пролетния дъжд. Отмива мисли мокри. За трепета, изпитан поне веднъж. От погледа на влюбения мъж. Дори и непознат. В полета лично не – обичани, Нима е нужно някакво отричане? Сред сухи думи, кухо разговаряне, Повтаряните фрази изморяват. С безкрайното си празно задълбочаване. В междуточия от днес за утрешния ден. Очакване за пременяване, На роли нови и някак си обществени. И днес минава. С пролетния дъжд. За някой все пак си красива. Изпива те, за да те видят. Дори и непознат. В очи обичащи и искрени.

Виторио: „Отивай си, не си за светлина” – изграчи гарван. „Не искам, тя е моята единствена жена” Отвърна смело той, с мъничка тъга. „Но ти я пропиляваш, не е за тебе тя, „Сред мрак живееш, в безкрайна тъмнина, „А тя искри като луна в нощта. „За нея нужна е най-ярката звезда. „Проклетата с теб доволно поигра, Отивай си, не си за светлина, Без тебе тя ще е щастлива, Послушай мъдростта” – отлитна гарвана. И се превърна в черно множество ята. Лукреция: „Избягай на далече, хубавице” –  изгука гълъб. „Не искам, това е последица от любовта” Отвърна тя, с усмивка нежна в красота. „Ти няма как да виждаш слънце, А той е свикнал с мрака на нощта, За него нужна е напълно друга тъмнина. Проклятията не са от твоята игра, Продължавай да търсиш си лека, А той е мъртъв по душа, Сърцето няма нужда от окови, Следвай твоята свобода” - отлитна гълъба. В кълбо от чисто бели, падащи пера.

Закърпвах части от себе си, кръпка по кръпка, да стана цялата идеална за тебе, реална жена, но ти не ме разбра и такава не ме пожела... А имахме мнима връзка, илюзия моя бе това... Обичам те, борих се, че дори и сега... когато не виждам даже и смисъла... Защо го правя – исках те, искам те, да сме заедно винаги, във вечността... Не вярвах в нея, повярвах заради дума една, изказана от теб, ти искаше... оптимистка... но уви, явно не се доказах пред тебе така... исках да приемеш индивидуална жена... И среща ме утрото със студ, мокрота. Лежа на леглото с възглавницата сама... Поздравява ме отвън с капки дъжда, пълнещи останалата в мен празнота... Зашита от кръпки безбройни досега, с конците на болезнена самота и иглата без отвор, само с една страна... Свърши макарата на моята душа... умря...