Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  Душата е като танцьор на танго Самоук Защото иначе е нужно доверие Дотук Стъпките се учат самостоятелно Напук Сред страховете от необвързаване На Друг Човек, с който да се следва ритъма Страстно Трудни са онези редки партньори Водещи  Общуването с тях води до нещо Опасно Превръща неследващите в мъртъвци Ходещи Изгорени от огъня, който не издържат Въглени Които се превръщат в  сърдечната пепел Разпръсната Между многовековни дървета без корени Изхвърлени В самотата на чуждото и мнимо благоприличие Откъсната  Казват, че за истинското танго се търси втория Танцьор Неуспешно заместен от пореден продавач на измислица Сутеньор  

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

  Така, аз нямам нуждата от обяснения За твоята "приятелска" любов. Изглежда аз бях твоето спасение,  Когато потъваше в емоционален гроб.   Сърцето ми, безупречно като определение Премина през необичаен тракт. Да вярва в съдбоносното течение И в силния, сроднодушевен пакт. Прескочи пулса веднъж, а после дваж. Защо ли се почувствах като паж? Омръзна ми да гоня дивите течения, Потънали в рамката на мониторния здрач.   Не, аз не искам обяснения За това защо не се получи, или как В противоречивите движения Между флирта и далечината в нас.    

С аромата на Уиски  И джаз минава си нощта,  В която гонят се редица мисли Дали пък всичко не е суета?   Особени трепети витаят в съня. Реални са тогава, без изживяна самота, Която утрото с петел навява, А няма никъде протегната ръка.   И все пак силата да се пие Уиски  Решаваща е за лекуването на душа, Която си мечтае за редица чувства, Познати от всички форми и изкуства. За бягство някъде далеч, Където няма хора и съдба, Отразена в сухотата на очите Или пък празнота в душевността.   Ще продължа да пия своето Уиски В не очакване да се само-разбера. Навярно не ми подхождат чувства, Ще трябва да убия емоционалността в своята сълза. Аз пия своето Уиски, Сама, и слушам джаз. Насред обърканите мисли, Ще се наложи любовта да спра. Добре, че имам трите вида Уиски Джон, Джак, Джони и тайфа,  Защото само те оправдават риска Напред да продължа без участие в игра На думи, мисли, чувства, Които не е е редно да осуетя, Защото аз знам, че следвам мисли, Които никой, нито аз някога ще разбера

Концентрирала поглед върху документацията Тамара дори не чу почукването по вратата на кабинета й, което се оказа доста настойчиво. Когато тя вдигна очите си от написаното, дишането на един от слугите й нарушаваше тишината в стаята. Той притеснено се прокашля и се поклони дълбоко. Дамата отправи обвинителен кос поглед, в който обаче се прочете любопитство какво толкова важно имаше,че слугата да се осмели да влезе без нейно съгласие. -Извинете неучтивостта ми, милейди, но нося важна пратка за вас от човек, който ме помоли въпреки негативното отношение, което ще събуди моята настойчивост, на всяка цена да предам посланието му– извинително каза младежа, след което още по-дълбоко се поклони пред нея. -Явно наистина това, което имаш да ми предаваш е много важно, щом нарушаваш спокойствието в личните ми покои – обвинително каза Тамара – Но добре, след като е така спешно, предай, каквото трябва. Прощавам ти проявата не неуважение, но се надявам да не се повтаря. Младият слу

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

И днес минава. С пролетния дъжд. Отмива мисли мокри. За трепета, изпитан поне веднъж. От погледа на влюбения мъж. Дори и непознат. В полета лично не – обичани, Нима е нужно някакво отричане? Сред сухи думи, кухо разговаряне, Повтаряните фрази изморяват. С безкрайното си празно задълбочаване. В междуточия от днес за утрешния ден. Очакване за пременяване, На роли нови и някак си обществени. И днес минава. С пролетния дъжд. За някой все пак си красива. Изпива те, за да те видят. Дори и непознат. В очи обичащи и искрени.

Виторио: „Отивай си, не си за светлина” – изграчи гарван. „Не искам, тя е моята единствена жена” Отвърна смело той, с мъничка тъга. „Но ти я пропиляваш, не е за тебе тя, „Сред мрак живееш, в безкрайна тъмнина, „А тя искри като луна в нощта. „За нея нужна е най-ярката звезда. „Проклетата с теб доволно поигра, Отивай си, не си за светлина, Без тебе тя ще е щастлива, Послушай мъдростта” – отлитна гарвана. И се превърна в черно множество ята. Лукреция: „Избягай на далече, хубавице” –  изгука гълъб. „Не искам, това е последица от любовта” Отвърна тя, с усмивка нежна в красота. „Ти няма как да виждаш слънце, А той е свикнал с мрака на нощта, За него нужна е напълно друга тъмнина. Проклятията не са от твоята игра, Продължавай да търсиш си лека, А той е мъртъв по душа, Сърцето няма нужда от окови, Следвай твоята свобода” - отлитна гълъба. В кълбо от чисто бели, падащи пера.

Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често неслушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота. Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво. Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него. Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността на мозъка

Валери хвана такси. Бързаше към автогарата. Лек полъх от прозореца раздвижи шала на раменете и косата й. Стана й романтично ,защото си представи как вятъра си играе с кичурите й. Плетеница от зелено и тюркоазено, което се отразяваше нежно в лешниковите й очи и ги озаряваше, се смеси с отраженията на слънчевите лъчи. Таксиметровият шофьор я наблюдаваше за кратко с изучаващ поглед. Напомни му за него навремето, когато той бързаше за автобуса, който го водеше при любимата в друг град. Той разказа на Валери историята за любовта си и тя се усмихна загадъчно. Слънцето озари лицето й. Слезе от таксито. Времето беше горещо и Валери забързано отиде да си купи вода и да натовари багажа си в автобуса. Множество абстрактни цветя си играеха със слънчевите лъчи по повърхността на малкия куфар с колелца, който винаги и навсякъде я придружаваше. „Какво му трябва на човек?“, мислеше си тя, „Чанта, слънчеви очила и шал!“. Колкото по-цветни и контрастиращи, толкова по-добре, макар че жената оби

Романса е създаден в главите ни. Планирани реакции в празни сърца. Къде останаха емоциите - чистите? Изглежда потъват в реки от пустота. Говорим за взаимна заинтересованост? Изпита е. От алчност и от скръбта. По дни изминали, записани в книгите. Фиктивни и нямат общо с реалността. В гонитбата на красотата в театрите. Изгубена там някъде остава любовта. И няма място да говорим за романтика. Това е някак скучна и непотребна игра. А тя е същността на чувствата. И трепета в душите за страстта. Актьори, автори, певци - възпяват я. Практични хора я използват в реалността. Минават през наивните с лъжовни думи и дела. За някаква уж там красива заедност. И общи, споделени цели при това? От много четене и гледане на филмите. Романса илюзорен създава ни света.

Валери пристъпваше бавно из морската градина. Гледаше двойките. Във всякакви възрасти. Те се обичаха и това си личеше ясно. Едните караха заедно ролери, доверили се напълно един на друг и се подкрепяха взаимно, за да не загубят равновесие. Други пиеха заедно бира на плажа. Трети се гушкаха по пейките, а четвърти се разхождаха по алеята, хванати за ръце. Докато Валери ги наблюдаваше, усещаше силно самотата си. Тя им завиждаше благородно. Както всеки човек иска емоции, страст, малко дивост, обич и истина, така го чувстваше и тя. Някои наричат тези изживявания любов, други - привличане, а трети не считаха за нужно да разсъждават излишно и се отдаваха на настоящия момент. В крайна сметка Валери си мислеше, че в наблюденията й за двойките имаше точно толкова минуси, колкото и плюсове. Тя правеше тези анализи с цел да се абстрахира от празнотата, която усещаше в себе си и липсата на човек, който да държи ръката й. Валери се чувстваше далече от хилядите двойки, които се оглеждаха в

Дните минават в заучени роли. И жанрове. Някои смятат, че са главни герои. Измислени. Филмите сменят своя сценарий. Не и актьорите. Екранът вменява даже и думите Без действия. Личността създава си лимити Във Филмиране.

Вдъхновено   от тематичната среща „ Ябълката на изкушението “. Неделя е . Време за приказност . Стоя и си мисля , отпивайки кафето си за чудото на днешния ден .   От   вчерашния останаха отзвуците от мислите за живота , погледнати през призмата на ябълката , нейната символика и мястото й в легедите . Имаше множество отражения на миналия опит , счупени , за да се преоткрият наново . Накратко казано , да се започне на чисто , макар и чрез минаване през изкушения , раздори и болезнено кървене на душата .   Но това остана за вчера . Днес е ново начало . Някои хора търсят друг човек   да създаде Рая в техния живот . А нужно ли е ?   И има ли такъв човек , който иска да е всичко за друг и да живее чужд живот ? Със сигурност , но това е илюзия или нещо като бягство от действителността .   Раят се създава от личност , а тя винаги може да започне да гради наново живот