Когато сме истински: Стара история

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше?

Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това.

Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му.

Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се чуваха някак далечно.

Заведението се пълнеше с много хора. Тя не ги забелязваше и се унасяше в мислите си. В опит да си спомни откъде познаваше лицето от съня си, чу изкашляне, което я стресна. Мъж със сини очи и светло кестенява коса попита учтиво дали може да седне на масата й, защото нямаше други места. Шарлийн се съгласи и продължи да мисли мълчаливо. В един кратък момент усети, че някой я наблюдава. Тя се върна към реалността, в която пиеше кафето си в претъпкано заведение. Мъжът срещу нея я гледаше, а тя постоянно му задаваше въпроси със светло кафявите си очи.

-         Мисля, че се познаваме – каза неканения събеседник.

-         Така ли? Откъде? – зачуди се тя, защото наистина усещаше, че лицето му й е познато.

-         Преди седем години излизахме в една компания. Аз съм Влад. – усмихна се човекът срещу нея.

-         Влад? Не си спомням наистина. – притесни се Шарлийн.

Мъжът извади мобилния си телефон. Стар модел на фона на масово разпространените смартфони. Показа й снимка, от която се усмихваха някак глупаво тя, тогавашния й приятел, Влад и още двама мъже. Сега тя си спомни. По онова време, макар че имаше човек до себе си, тя харесваше много новия си стар познат събеседник. Тогава той за нея представляваше идеалния мъж – отговорен, със стегната фигура и чаровна усмивка. Той винаги виждаше сякаш през нея, а Шарлийн се чувстваше някак разголена тогава, защото именно този мъж можеше да прочете всичките й мисли. Не малко пъти оставаха сами и жената трудно прикриваше изгарящото си желание да го прегърне, целуне или нещо такова. Наистина имаше страст и привличане, но тя не беше неговият тип жена.

-         Влад? Изгубихме следите си последните години. Пътищата ни доста се разделиха. Виждал ли си Дирк и Райнолд? – започна разговора Шарлийн съвсем приятелски, без конкретна емоция, защото нея вече отдавна я нямаше.

-          Да, но рядко, аз сега живея във Франция с приятелката си. – сподели Влад и се усмихна отново, сякаш четеше мислите й.

-         А, супер! Много се радвам за теб – отвърна Шарлийн с усмивка – аз все още живея тук, но смятам скоро да замина към мястото на мечтата си.

-         Шарлийн, искам нещо да изясним. – Тогава знаех, че ти ме харесваш, но Сейл ми беше авер. Не спя с жените на приятелите ми.

-         О, това ли? Да, беше отдавна, но аз и не съм твой тип. – с леко притеснение отговори Шарлийн – Важното е, че сега сме наясно. Ще се радвам понякога да поддържаме връзка. Ще тръгвам. Хубав ден. – жената остави пари за сметката си и облече якето.

-         Разбира се, стига да съм в страната – усмихна се Влад – Радвам се, че се видяхме и остана да допие своето кафе. Поздрави на Сейл.

-         А, да, ще го поздравя, когато го видя. Поздрави и на твоята любима – отговори леко разсеяно Шарлийн.

Тя и Сейл вече не бяха двойка, но все пак нямаше нужда да обяснява такива неща на странници. Влад излъчваше все същия чар и сексапил, който тя отдавна преодоля. Но сега разбра защо го е сънувала. Хубаво е, че изясниха нещата от преди седем години. Само по този начин тя можеше да го погребе дълбоко в сърцето си като отминал приятен спомен и част от колекцията й с житейска красота. Винаги срещите се случват с причина, най-често за да се приключи някоя стара история.