Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което дъл

Отново стоя и се чудя Защо все още тичам След Хора, с които няма как да деля своя свят   И някак си се прехвърнах в преследвач. А като жена не ми прилича Да правя първи стъпки за любов Където няма взаимно привличане. Тези, същите чувства изгоряха до пепел Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях И ги изпитвах, докато не почувствах глад За повече от нещо, което просто да искам Но да го имам, няма как Дори и с вечна борба, Защото и сам война е войн, Обаче това не важи в любовта.  Та така, отдалечавам своите стъпки Защото няма смисъл от суета Когато липсва протегната ръка Или просто се среща Една безкрайна студенина.

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

И тъй, приспивам тази нощ Далечни носталгични чувства. А някога можеше това да е любов, Която да е с мен, докато се спомина. Но днес е просто тъжен спомен, Чието осъзнаване боли. И всяка моя мила дума Си мисля, че душата ти руши. Какво ли значи сляпо да обичаш? Аз все си мисля, че е тишина, Която издига вътрешните чувства Създаващи на любимия крила.   И все пак, някак носталгично  Прелиствам старите хартиени писма. Наистина, аз някога така обичах,  Но осъзнавам го едва сега.   И ми се искаше да нося онзи пръстен, Който даряваше ми твоята душа. Уви човек докато остарява, все се учи  Дори това да става в мълчание и в тъга. А днес, когато утрото настъпи Разбрах как далечна е любовта, Която нося винаги в ума си, Уви, не мога да върна времето назад. И все пак искаше ми се да те обичам, Защото това бе истинска любов.  Но днес разбирам, че не ми прилича Да ровя в пепелта на твоята покров. Защото аз за теб съм минал пламък, А феникса е късно да се появи сега. И все пак вярвам, ще остане Взаимо

  Отново аз май се влюбих В трудно достижим човек. По-скоро, бих казала, далечен, Защото ограничение е любовта, Когато има по-съществен фактор  За действия в условия на тъмнина, Която важно е да се прегъне. Сред всичко се намира светлина. И тъй, душата ми не ще посърне. Като дете наивно подавам своята ръка, Дори отсрещната страна да не отвърне, За мен по-важно е да споделя скръбта На този, който някак зъзне В избраната от него самота. Когато някого обичаш, Приемаш неговия избор И важно е да му дадеш крила. Дори душата ми с тъгата да осъмне, Аз зная, че редно е така.  А правилно ли е, или пък грешно? Не зная, в настоящата житейска суета На чувства, някак си недопустими, А може би така изглежда любовта.  И все пак, добре е, че умея се влюбвам Това говори ми, че жив ми  е дъха, Сред тази поголовна смъртност  На хиляди заобикалаящи сърца, Забравили какво е истински да обичаш Между себелюбието, дълга и отговорността, Или пък да кажем приоритети на грижовност, Но някои май го наричат коване

  Така, аз нямам нуждата от обяснения За твоята "приятелска" любов. Изглежда аз бях твоето спасение,  Когато потъваше в емоционален гроб.   Сърцето ми, безупречно като определение Премина през необичаен тракт. Да вярва в съдбоносното течение И в силния, сроднодушевен пакт. Прескочи пулса веднъж, а после дваж. Защо ли се почувствах като паж? Омръзна ми да гоня дивите течения, Потънали в рамката на мониторния здрач.   Не, аз не искам обяснения За това защо не се получи, или как В противоречивите движения Между флирта и далечината в нас.    

"Липсваш ми!" "И ти на мен!" Лъжливи думи под формата на суета, Заучена от филмовата романтичност.   Ако толкова ти липсвах, Защо не си до мен сега? Дори да е чрез телефонна неприличност. Не чувствам допира на твоата ръка.   Или пък успокоителна прегръдка, Която да докаже сигурността На фразите, които  самоуверено изричат Две личности, в игра на безсмислени слова.   Какво означава да има липса? В голотата на една душа, Създадена уж от двама, А всеки спи в своя си креват.   И как ще се усети тази липса? Когато няма двупосочен кръговрат Между рокада от тела, и опияняващи целувки.  Това ли ще нарича днес ярка  страст? Не искам и да слушам за такава липса Това е друго име за споделена самота, С  която хич не искам да привиквам,  Така че нека се спести една допълнителна лъжа.