Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи. За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На  арфа. Коя

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много. Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това. Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази. Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха. В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил. Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат. Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбено. Пр

Слънцето слизаше бавно към морската синева като обсипваше с последните си ласки небето, което, под допира на светлата нежност, сякаш се изчервяваше от удоволствие. Облаците се събираха потънали в блаженство и се къпеха в червени, лилави, розови или преливащи един в друг пастелни тонове. С досада и някак несигурно те се разделяха като цветовете, които ги обгръщаха. Те избледняваха, отивайки заедно със слънцето към полагащите му се мигове на спокойствие и приятна дрямка. Небето беше красиво, както се полагаше за края му - мислеше си докато го наблюдаваше студено Канаме . Той вървеше самотно и бавно към мястото на срещата си с Киоко. Знаеше, че тя го чака с нетърпение, което той дори не разбираше. Момчето потъваше все по-дълбоко в размислите си, които му изглеждаха някак безпредметни и празно – сухи. Приличаха на рисунките му в момента. От тях го гледаха безжизнени създания и мъртви пейзажи, които не се вписваха в реалния свят. Преди изглеждаха

Миризмата на току-що изпечени сладки, допълнена със завоалираното докосване на черно кафе, дразнеше приятно обонянието. Ароматите се преплитаха с различните благовония, съпъстващи като невидима аура всички жени, излезнали в разцъфналата коимбрийска утрин..Дама с грациозна походка слезна бавно от борда на пристигнал кораб, украсен с голяма статуя, покриваща предния нос. Обвита в наметалото си, изпод чиято качулка се виждаше съвсем малка част от лицето, жената дари с пренебрежението си хората на пристанището. Погледът й, полускрит от плата, спря рязко върху седналата фигура, около която се скупчваха много малки деца с искрящи от вълнение и очакване очи.Възрастните попиваха с мръсни кърпи потеклите им сълзи, които сякаш се вливаха в създадена явно от разказа на седналата жена. Около себе си тя сякаш създаваше невидима река, изпълнена с горчилка, солена безличност и неприятни чувства, които се вливаха в замръзнало течение...Безцветна картина се оформяше и от самотния силует, загърнат в

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива той винаги се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само тогава изникваше тайна надежда за любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Докато вдишваше отварата си от билки, което правеше всяка вечер за успокоение, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, във зависимост от действието на противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото се очерта тъмна сянка, която бързо застана пред него. В този миг мълния разцепи на две небето и освети тайнствената фигура, която се оказа момиче с раздърпана, леко скъсана рокля и с разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше, той видя игривата усмивка и палавите пламъчета , подчертаващи лешниковите й очи. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви