Дънките

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм.

Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си.

Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност.

Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й.

Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, защото не е неговото място.

Тъкмо си купих нови дънки, но дойде време да ги сменям, защото се скъсаха. От очакване. И покриване на изисквания чрез чужди за мен действия. Или като вменяване на чувство за отговорност към неща, които не са моите. Явно ще купувам нови дънки с по-искрени и пастелни тонове за сърцето си.

Понеделнишко

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките.

Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си? В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени.

 Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата. Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Безименно

Често пъти се питам къде ли се вписвам в живота ти?

Докато отговора ясно кънти в сърцето ми: „Никъде”

Имам много красиви представи и даже мечти.

Знам доста думи за влюбени и „сродни души”

От книгите и някъде другаде. В необозрими далечини

С незнайни морета, езера и дълбочини

За които само съм чувала. Тъжно. Уви.

Сред самотата на дните ми.

Реална фантазия

Валери често мечтаеше през деня. Затова и хората я мислеха за разсеяна. Нея това не я интересуваше. Тя имаше конкретна визия за живота си, която подхранваше всеки ден с позитивни мисли и малки действия. Жената ги насочваше към себе си и винаги й се случваха интересни, приятни и малко поучителни неща. Защото ги привличаше.

Валери често си представяше, че има дълга, готическа рокля от дантела, тюл и кадифе, които падаха тежко и се развяваха ефирно от вятъра. В главата й. Тя действително получи такава като подарък. Чистата вяра в желаното нещо го превръща в истина.

Така или иначе, жената не обличаше тази рокля две години. Пазеше я за подходящи случаи. Тя не осъзнаваше, че всеки един момент е специален докато не почувства своята вътрешна трансформация, макар и породена от драматични събития в живота й. Уроци за мъдрости.

В реалността Валери ходеше на семинари за развитие на личността си, което я обогатяваше. Тя предпочиташе да живее в свой личен свят, който пренасяше и в живота си. Той беше изрисуван от нейните думи, а чертите й се вплитаха във всички онези лирични герои, които чувстваше скъпи. Техните образи изразяваха реалните й мисли, които по едни или други причини рядко изричаше. Валери споделяше чувствата си предимно с листа хартия. Каквото напишеше, то оставаше там, а тя смело продължаваше напред по пътя си.

В реалната си фантазия жената обикаляше невидими места. Валери срещаше най-различни същества и общуваше с тях по спокоен начин. Винаги научаваше нещо ново. Избрала беше тази позиция. Печеливша.

Фантастичния свят даваше на жената възможност да се чувства истинска. Тя се запознаваше с различни образи и интересни черти от човешкия характер. Наблюдаваше ги мълчаливо и правеше своите изводи. Трупаше опитност.

В съзнанието си Валери обикаляше прозрачни езера, обградени от пъстри гори. Тя срещаше принцове на бели коне, рицари с блестящи доспехи, магове с дълги роби и поетични бардове. Те виждаха своите дами и имаха верни приятели, за които правеха чудеса. Тези действия се свеждаха до простотата на думите, красотата на усмивките, сноповете светлина в погледите и сиянието, което различните минувачи през света й излъчваха. Всичко това, в което Валери избираше да повярва и вижда. Своята реална фантазия. Не тази на другите или пък техните отражения.

Реконструкция

Хората се променят.  Докато станат някак странни и различни в очите на близките, но не и за себе си. Чувстват се  неприети от тях и сякаш фалшиви. Те се разделят с другите заобикалящи. Понякога остават самотни, макар че си дават вид на силни личности. Защото се чувстват неистински. И някак непълни. Но по този начин намират себе си. Често се случва сред всички различни маски и да загубят своята идентичност. От страх. Или натиск от страна на стадото в общественото съзнание. И илюзия за принадлежност към група.

Някои личности спират да вярват в себе си и да се борят за мечтите си. Учудват се, когато някой им споделя, че се цени, постига успехи и ги празнува със себе си. Това събужда възхищение и доза завист, която може да погуби всички, които се задълбочат в нея.

Валери стоеше в едно кафене и разсъждаваше по тези въпроси. Тя се чувстваше излъгана и ограничена от определен човек. Пиеше си бавно кафето. Всъщност жената сама беше  влязла в този капан на съзнанието. Сега тя правеше своята лична реконструкция. И се учеше да уважава себе си, своите желания и мечти. Да отказва заради обстоятелствата и личната си неудовлетвореност от постижения, следване на цели и дистанциране. Тя бездействаше от известно време или поне така го чувстваше, но не съжаляваше. Валери знаеше, че това представляват нужните тухли за нейната реконструкция. Която щеше за засияе. В своята пълна завършеност.

През тъгата идват най-важните прозрения и се виждат по-големите крачки към успеха и неговото чувстване. Тухла по тухла. Валери реконструираше и пресъздаваше живота си. За по-доброто си настояще и съответно бъдеще. Тя нямаше време да живее в минали случки и негативни емоции.

Задълбочена в своите размисли, жената дори не усещаше как времето минаваше и ситуациите се подреждаха в нейна полза. Малко по малко. Понякога го виждаше и се поздравяваше за поредната малка победа.

Реконструкцията отнемаше време, но Валери вярваше в  нейната правилност. нищо не можеше да я спре или отклони от пътя й към пълна промяна. Тя чувстваше щастие. Постепенно навлизащо в нейното ежедневие с постоянство.

В спомен за "заедно"

Посветено на екипа ни „Същности”

Есенен ден. В първите дни на октомври. Същото заведение. Лека носталгия. Изпълнена със спомени за минали случки. Дори музиката в заведението напомняше за отминалите дни и вечери на срещи със сродни души. С кодово име „същности”. Романтично.

Те се забавляваха заедно и се смееха много. За изцеление. На душите си и преоткриване на себе си. В своята същност.

Лекият полъх на вятъра от морето изричаше дните и миговете, когато те бяха заедно. А сега всеки смело вървеше по пътя си. Свой собствен, почти без допирни точки.

Хората имаха сложни междуличностни отношения, но сред тях цареше специфична близост и разбирателство. Пораждаха я преживяванията заедно. Сега доста рядко се виждаха. Толкова близки и така далечни в същото време.

Валери си спомняше ясно лицето на всеки един човек с неговата уникална усмивка. Те не искаха нищо от нея, нито пък тя от тях, когато се срещнеха случайно или не, заедно.

Жената пазеше общата снимка в хубава рамка и я гледаше. Понякога. Лицата от снимката се усмихваха. Искрено. Истински. И си оставаха запечатани. В момента тогава. С лека дистанция. Като прашинка от вечност. Често й липсваха.

Валери говореше с тях, когато й се приискаше. Спомените им заедно образуваха красива плетеница на хубави чувства. Общите им мигове я промениха. Някак си неусетно. С нежна и грижовна усмивка. Тя ги ценеше истински. Като скъпоценност от кутията с бижута на живота й.

Музикантът

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност.

Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему.

Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената.

Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста.

Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата.

Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блуждаещ поглед. Тя се затича бързо докато краката й отказаха. Беше принудена да се прибере отново в познатата си битова дупка.

Когато сме истински - Лейла и Чърчил

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много.

Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това.

Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази. Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха.

В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил.

Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат.

Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбено. Приятелите, които бяха с него се правеха, че не забелязват какво се случва.

Лейла се чувстваше щастлива – за първи път от много време. На излизане от заведението, Чърчил я прегръщаше. Оставиха ги насаме и тогава се случи първата им целувка - дълбока, страстна и истинска. След година отричане. Тя пробуди нещо, което Лейла сякаш не беше усещала до сега.

Двамата се държаха за ръце и се смееха, а времето минаваше и сякаш спираше в тяхна чест. Така го усещаха, искрите ги обгръщаха с невидим воал и енергията им караше много от минувачите покрай тях да им завиждат. Чърчил и Лейла, прегърнати, влязоха в скъп ресторант. Тя седна до него. Той я прегърна. В този момент жената си помисли, че това, което прави е нередно и сподели чувствата си:

-                          Знаеш, че имам дългогодишна връзка и живея с друг мъж нали? – жената не се отдръпна, но се уплаши от предстоящия отговор.

-                           Знам. Щом това те удовлетворява – усмихна се Чърчил и я прегърна силно, като я целуна по челото.

-                          Нямам сили да го напусна – промълви тя и очите й се напълниха със сълзи.

-                           Знам, твърде дълго живеете заедно и си свикнала с него. Аз също съм така с партньорката си. Нали знаеш за нея? - попита нежно Чърчил и я притисна по-силно към себе си.

-                          Да, щом така те устройва – отвърна закачливо Лейла.

В мълчание жената се радваше на момента с Чърчил и не смееше да помръдне от мястото си и ръцете му, докато не настана нощ и не затвориха заведението. Той се чувстваше жив и сърцето му се пробуждаше след дълъг сън. Така започна тяхната връзка – уникална в чистотата си.

Когато се прибра, мъжът, с когото живееше дори не попита Лейла къде е ходила и защо се е върнала късно. Поздравиха се, но той не забеляза нито лицето, нито присъствието й. Тя се усмихваше и си легна с усмивка за първи път от много време. Чувстваше се влюбена. Погледна телефона си, имаше съобщение „Лека нощ, Луничке. Ще ти се обадя утре”. Всичко, за което мечтаеше. Но се случваше с друг човек, не с първата й любов, изживяна още в студентството.

Не всичко се случва като по книгите или филмите, но е хубаво. Когато оставаме истински.

"Неразумните" мохикани

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде.

Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи.

Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човешки облик.

Голяма грешка е хората да си мислят, че са божества. Не напразно обичам една конкретна мисъл „Помни, че си смъртен”, която си припомням рядко, но живота определено ми я показва често в различни лица на ситуации.

„Неразумните” мохикани се считат за глупави от цялата онази глутница на безскрупулност, използване, премазване, агресия и материална алчност. И какво от това? Именно те спасяват хората от самоунищожение и поредно предателства, защото насочват към истината. Или както казва Анди Андрюс „Направете нещо” е принципът на човечността, макар и наивна в своята същност и някак си недосетлива за „ползите на парите в бизнеса”.

Все пак когато много „неразумни” мохикани се съберат, стават чудеса. Поздравявам всички свои хора от екипа си и малкото си истински приятели.

Сърдечно дъждовен

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудноститите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и несрещнати личности. Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба. Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор.

Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали.

В гонитбата с позитивните мисли, понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност.

Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене.

Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правят разни дълбоки сравнения. Вътрешни. И субективни.

Защо ли все се случва на другите? Постигат мечтите си дори без да следват планове. Някои пък срещнат партньора си на някое романтично място, както се случва по филмите. Може би дори да имат песен или стих за себе си. От другия. Чувстват се приети и обичани.

Сълзливи измислици, но привлекателни някак си.

Този ден го пиша сърдечно дъждовен. В книгата на живота си.

Скоро ще се събудя и ще посрещна с нова усмивка утрото. Може дори и с благодарност.

Стари приятели

Отново срещнаха се по своя  кръстопът

Дъждовна есен , увита във воал от цвят

С ветровита зима, покрита с шал от сняг

Сред  танц от пръски и прахоляк от смях

Лицата стари някак уморено се усмихват

Преминали през думи, опит, грях

Които дават им гориво и отдушник

Да продължат напред към своя бряг

В сърца безречни през острови от страх

Изпивайки до дъно всяка малка вечност

Удавена в шампанско, сълзи и познат

До болка плътен и научен глас

Да се поправят разните дефекти

На съвестта, та да не си умре от глад

Потъпквайки мечтите най-безбрежно

Защото всеки край е нов обрат

И удар от махало на часовник

Пролетна носталгия

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво. Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота.

В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него. Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава.

Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях.

Сърцето й казваше, че не е така, но логичността на мозъка и така наречените обективни разсъждения говореха друго. Валери избираше почти винаги мнението на ума си.

При спомена за това единствено истинско докосване между него и нея, в тялото й се разливаше спокойствие. Чувстваше се сигурна. Това й напомняше и за усещането от тогава, което няколко месеца по-късно пазеше като скъпоценност в сърцето си. Валери ценеше и благодареше за всяка емоция, която изпълваше дните й.

В началото на важно за нея събитие, тя доста са притесняваше. Разстройваше се буквално до сълзи и обикновено тогава изчезваше от местата, където можеше да я видят други хора. Трудно показваше слабост и емоция, на това я учеха в семейството, докато живееше с родителите си.

Организаторът на събитието й обясняваше какво да прави и полагаше усилия да разчупи ситуацията, виждайки притеснението й, но тя се измъкна от разговора под предлог, че нещо има да свърши. Всеки момент можеше да заплаче от напрежение, което не можеше да си обясни. Валери отиде на терасата до залата, в която цареше бурна подготовка за предстоящото събитие. Тя се увери се, че е сама и се отпусна, докато сълзите й протекоха свободно по бузите. Жената знаеше, че това ще мине след една до две минути. Успокояваше се наум със заучени фрази. В този момент мъжът дойде и застана пред нея. Той я прегърна. Тя му отвърна с емоция, нетипична за нея –ръцете й обгърнаха тялото му. Сълзите спряха, а Валери се почувства сигурна в обятията му и усети подкрепата, която той й даваше. Не се познаваха дотолкова добре, но тя се чувстваше все едно, че той е бил винаги до нея. Валери се успокои бързо и благодари с усмивка на лицето. Тя се върна към маскарада първа. Той внимателно я последва в играта на маските.След този случай, имаха точно два блуса в различни и масови излизания. Единият път тя пийна повече и го покани на танц, другият той. Така изравниха резултата си в срещите, ако можеше да се нарече така.

Усещането, което тя имаше тогава, когато той я прегърна на терасата, представляваше смесица от пеперуди, обич, благодарност, доза страст и спокойствие в същото време. Почувства се истински щастлива, но не го показа. Като си спомняше днес, след шест месеца тази кратка случка, отново се чувстваше по същия начин. Мъжът отдавна се намираше извън живота й физически, но емоцията, преживяна с него оставаше.

Тя беше благодарна. Именно за това за нея всички емоции и преживявания имаха ценност, която нямаше как да се изрази в никакъв материален еквивалент.

Дали той й липсваше? Понякога. Дали нещо повече можеше да се случи между тях? Вероятно. Всичко беше кратко и сладко. Имаше тръпка сякаш по детски на първа и чиста любов. Това нямаше никакво значение днес, когато тя се разхождаше по тихите улици, осветени от приглушената светлина на лампите. Този спомен се връщаше при нея често като полъх от валса на вятъра с есенното листо.

Някак сладникаво

Валери хвана такси. Бързаше към автогарата. Лек полъх от прозореца раздвижи шала на раменете и косата й. Стана й романтично ,защото си представи как вятъра си играе с кичурите й. Плетеница от зелено и тюркоазено, което се отразяваше нежно в лешниковите й очи и ги озаряваше, се смеси с отраженията на слънчевите лъчи.

Таксиметровият шофьор я наблюдаваше за кратко с изучаващ поглед. Напомни му за него навремето, когато той бързаше за автобуса, който го водеше при любимата в друг град. Той разказа на Валери историята за любовта си и тя се усмихна загадъчно. Слънцето озари лицето й. Слезе от таксито. Времето беше горещо и Валери забързано отиде да си купи вода и да натовари багажа си в автобуса.

Множество абстрактни цветя си играеха със слънчевите лъчи по повърхността на малкия куфар с колелца, който винаги и навсякъде я придружаваше. „Какво му трябва на човек?“, мислеше си тя, „Чанта, слънчеви очила и шал!“. Колкото по-цветни и контрастиращи, толкова по-добре, макар че жената обичаше тъмните цветове. Тя обожаваше комбинацията им с ярките. Такъв стил имаше – готически и ексцентричен.

Валери се качи в автобуса и се разположи удобно на две седалки. Той се препълни, както винаги, но тя не се учудваше. Транспортът минаваше на рядко, а разстоянието от този град до нейния роден беше голямо. Седна удобно в дъното на последната двойка места. Валери се радваше, че нямаше никой да й се пречка, докато си чете книгата, когато се появи мъж.. Нямаше място в автобуса. Човекът се оглеждаше недоволно и припряно. Тя го покани с поглед на съседната до нейната седалка. Мъжът имаше добро телосложение и изглеждаше нисък, но не набит. Мускулите му бяха добре оформени, но в никакъв случай груби. Той даваше вид на арогантен и нахален тип, на който не му пукаше от нищо. Седна до Валери и през слънчевите си очила извърши преценка на външния й вид. Дали остана доволен или не, не я интересуваше.

Мъжът си извади телефона и огледа критично седалките – нейната и неговата, които се покриваха с прахоляк и мръсотия. Той направи гримаса на недоволство без да й обърне внимание или поне така изглеждаше. Климатикът в автобуса духаше силно и охлаждаше до студ. Валери се зави със шала си и сложи малки слушалки в ушнитете си миди, за да се наслади на музиката, която обичаше и я успокояваше. Тя неволно докосна мъжа до себе си  и усети как той потръпна. На свой ред тя също усети преминаващи пеперудки в цялото си тяло и се усмихна чаровно и леко. Валери усети, че сърцебиенето на спътника й се засили за миг. Тя имаше силна интуиция за тези неща. Намести си слънчевите очила и се доуви в шала си по начин, който да не докосва ръката на човека до нея, за да не го притеснява, мислеше си тя. Момичето винаги се съобразяваше с всички останали и по-рядко със себе си.

 Валери изпита вътрешна наслада и се почувства ценна като жена при този допир. Тази форма на общуване доста често й липсваше, но пък компенсираше липсата с кратки моменти на срещи с най-различни и интересни вдъхновители от мъжки пол, които тя преценяше като такива. Наричаше ги музове. В повечето случаи нищо не се получваше между нея и тях, но оставаше тръпката. За нея емоцията беше водеща в живота и дори даваше смисъла му. Валери задряма под тоновете на любимите си песни. Климатикът на автобуса духаше в главата й, но тя се унесе в лека дрямка.

Жената сънуваше, когато усети въздух и желание за допир покрай тялото си. Мислеше си, че все още спи, но когато се пробуди, видя, че климатика й не работеше. Спомни си, че беше включен като задряма. Погледна мъжа до себе си, който също слушаше музика и се унасяше. Под стъклата на слънчевите му очила се виждаха клепачи с дълги мигли, които пробудиха отново тръпка в нея. Докато го наблюдаваше, мъжът я погледна бегло и в същото време пронизващо. Сякаш че тя нарушаваше личното му пространство.

Валери се обърна на другата страна, но по очите му разбра какво се е случило. Той се притесняваше за нея и да не настине, поради което беше спрял климатика й. „Какъв Кавалер! Колко малко такива имаше вече?“ мислеше си тя. Мъжът се правеше, че спи и между двамата цареше напрежение, но всеки упорито си слушаше музиката със слушалките и не смееше да заговори другия.. На пътничката й стана някак сладникаво. Тя започна да си представя романтични сцени, повлияни от книгите и филмите, които често гледаше и четеше.. Емоцията и тръпката на любовното опиянение, дори и изкуствено, винаги топлеха. Това даваше храна на душата и подслон за сърцето, което приличаше на проскубано птиче, намокрено от дъжда.. Перата, разбира се, винаги израстваха отново, но мокрото и празно пространство оставаше до забвение.

Когато Валери събра смелост да пита спътника си за нещо тривиално с цел опознаване, автобусът спря и те мълчаливо се сбогуваха. Спирката  и на двамата свършваше тук, на тази автогара. Не се запознаха, само се спогледаха за миг, преценящо. Вероятно нищо нямаше да се получи между тях дори да опитаха, а може би щеше да се получи. Незначителност. Още един шанс отмина, но винаги имаше други..Защото всяка среща е смислена и ако й се позволи, създава усещания...