Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

            Завинаги С Някого За Една Нощ е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя. Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол. Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички. Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение. Реших, че няма да се занимавам повече с безмислено обикаляне на паркин

Омръзна ми да търся вечната любов  Поглъщайки емоционалните отрови И да надничам през накъсани покрови. Превърнах се в спасителен кивот На същества, който мислят ме за роб, Защото добротата ми не им се нрави. И на Използването гледа се като на Бог, Който разпорежда се с всякакви любови. Защо попадам все на фалшивите сърца? Или пък твърде рано е да се говори  За неща, които стават знак за "Стоп" Преди дори да се стартира спора Дали, или, ще има нещо между нас? А в действията несигурността говори.  Омръзна ми да търся истинска любов,  Живеейки безмълвно в илюзорния живот, За който предпочитам да творя история, В която няма да имам разочарования.

  В постоянна мрежа на съмнения Без компромиси и с вечно неразбиране Обикновено всичко бързо свършва Защото два характера са коренно различни. А още по-лошо е, че никой не разбира другия И няма как между тях сплав да се получи. Когато едностранна  е борбата за връзката Безспорно това събаря моста до основи.    Сълзите от радост се превръщат в безразличие, а близостта в отминал, носталгичен спомен, когато всичко някак изглеждаше стабилно, истинско, спокойно и прочувствено.   И все пак за себе си ще кажа, че за пръв път се чувствах сигурна в ръцете на любим, но с гордостта си тръгнах, защото не искам да насилвам чувствата на другия.  Така че, да, изгарям моста до основи, защото като че ли не виждам други изходи през огъня на страстите и мнимото приличие,  уви, този мъж дори не ме прегърна на изпращане.    

  И тъй изминаха годините, в които спомените топлиха завивките. Десетилетията  даваха усмивката, която днес превърна се в падение.   Отдавна казали са хората,  насила хубостта не става. Когато има едностранчива романтика, приключила  приятелството в одеяло.  Дори безсмислено е да потушат сълзите си, създадени от физическа измама онези двама, посмели да разрушат свързаността си, градена през годините чрез страст и драма. Наистина изглежда ситуацията тежка е, мъжът да сподели леглото си  с дама,  която обичал е почти като сестра си, в чието тяло страстната любов към нея той я няма. Изгубено е душевното благоприличие, завоите клонят в лабиринт от безразличие, прикрито от срама на нарушена диаграма  на връзка дългосрочна да изчезне под юргана. Приятелството не винаги означава свят за двама в любовен план, покрит с романтичната изява на чувства, дълбоко някак си погребана, защото минало е твърде много време.   Страстта понякога показва се пияна и търсеща утеха в  приятелското рамо, но плаща

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което дъл

Отново стоя и се чудя Защо все още тичам След Хора, с които няма как да деля своя свят   И някак си се прехвърнах в преследвач. А като жена не ми прилича Да правя първи стъпки за любов Където няма взаимно привличане. Тези, същите чувства изгоряха до пепел Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях И ги изпитвах, докато не почувствах глад За повече от нещо, което просто да искам Но да го имам, няма как Дори и с вечна борба, Защото и сам война е войн, Обаче това не важи в любовта.  Та така, отдалечавам своите стъпки Защото няма смисъл от суета Когато липсва протегната ръка Или просто се среща Една безкрайна студенина.

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.