Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Романса е създаден в главите ни. Планирани реакции в празни сърца. Къде останаха емоциите - чистите? Изглежда потъват в реки от пустота. Говорим за взаимна заинтересованост? Изпита е. От алчност и от скръбта. По дни изминали, записани в книгите. Фиктивни и нямат общо с реалността. В гонитбата на красотата в театрите. Изгубена там някъде остава любовта. И няма място да говорим за романтика. Това е някак скучна и непотребна игра. А тя е същността на чувствата. И трепета в душите за страстта. Актьори, автори, певци - възпяват я. Практични хора я използват в реалността. Минават през наивните с лъжовни думи и дела. За някаква уж там красива заедност. И общи, споделени цели при това? От много четене и гледане на филмите. Романса илюзорен създава ни света.

Дните минават в заучени роли. И жанрове. Някои смятат, че са главни герои. Измислени. Филмите сменят своя сценарий. Не и актьорите. Екранът вменява даже и думите Без действия. Личността създава си лимити Във Филмиране.

Не ми отива да съм трайно апатична Та аз съм винаги с разперени криле С хората съм напълно автентична Дори да си заминат , не питам „ На къде ?“ По пътя винаги ще има песни прозаични Преплетени с въпроси за идентичността На болки минали , пробягващи тъги ,   вини ... Тъй както птиците политат , някога умират В живота ничий няма вечни времена Сплотено с човешките съмнения Минава настоящето , забутва се в мисълта В игра безупречна и позволена   На съжаление и суета А всъщност ценно и   единствено Е споделянето на мига

Настъпи среща, така очаквана През  дълги дни и нощи в спомена За кратки мигове изпълнени с нежности, Споделяне. На думи, ситуации, житейски пещи Изгарящи. Сърцето като пламък В безвремие. От радост става някак си.. Горещо. Едно докосване е вплело в устните желания за Страсти. Изпепеляващи. До пепел. Да бъдем груби и студени в искане Ненужно е. Добра позиция е да се отдадем на малко изкушение.. В прегръдка. Без думи на наричане

Градът навява мрачни спомени, морето уморено ми шепти: изгубиха и пяната вълните ми, успокоени, стигнаха брега с надеждата да бъдат разпенени.. Не кацат даже чайките с пречупени крила от тежестта на слънцето, погледнато през призмата на изкривени цветни очила. Прохладни вечери закриват залеза, показвайки фалшива нощна красота, изпълнена с опасно морско двуличие.. Горещи нощи на безпаметно проникване в единствената чистичка сълза, потънала в пиянско безразличие. .. Но все пак има малко красота в очите, в ума, възпроизвеждайки от спомена усмивката, смеха.. Запазен е отчасти пламъка, обгърнат в леда...

Искам да бягам далече от спомени. За миналите и несбъднати мечти. С различни хора – идеализирани. И от фантазии за някакви съдби. Не стига времето за неизпълнени емоции. Безсмислени са думите за глухите уши. Изгубват се в отраженията пясъчни. Наред със скучните, дълбоко сиви дни. В спринт или пък джогинг бягане. През пръстите изтичат множество сълзи. Солено се пропиват от душата в опити. Не е ли по-добре да се забравят, че боли?

Понякога аз бягам от съня ти В търсене на своите илюзии За обща чувственост А не очаквано безгрижие В преследване на нещо от ума си Аз знам, че хората, при своите отиват А не бягат сами в далечината На лични цели с премерени движения В гонитба на импулсна жизненост Преоткривам във визия смъртта От думите и части на душата ми

За пореден път няма никой до мен и съм сама в някакъв приказен сън, който всъщност далеч не е приказен, а всъщност е новият стар мой кошмар – да се боря сама за пълна безумица и да имам надежди... смешно е – каква суета. Жалка картина, различавам я в тъмнина, сякаш някой ден е и е светла нощта. Виждам контури, но ясни очертания на фигура, която се движи винаги съвсем сама в сенките на света от другата страна, която всъщност е фалшива, но истинска. Виждам камъни, чувам светлини, плувам и давя се в пламъка на вода, когато потъвам, сякаш изплувам отново, за  да продължа да гоня изгубената кауза да търся вяра в  неистинските познати неща, да бягам от истината, а тя е вечна самота. Отново виждам очите на жестокостта и приемам нейните истински удари, целящи да ме откажат от комичната суета, да се боря самичка за някакви измислици, а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата, нямало ги е никога – нито преди, нито сега...

Самотната цигулка свири в оттенъци. Наивно сред каменни реки и гробници. Изпразнени от множество съкровища. От скъпоценности, чували страсти и очакване. За по-изчистена мелодия със смазване на струните. Докато вятърът отвява танцови съзвучия. От мемоари разни, заключени в ковчежета. Прибирани на далече от телата си. Зашити в ръкави с тюл, обвити по дължините си. Играят нежно с музика от водопади. С коси развеяни, докосвайки се в рамото. На плътни устни, нежност и излъчване. За непризната женственост. В пълнолуние. От бледност отразена в светлината си. Красива дама без кавалер и гонеща илюзии. Потънали в периодичен прах десетилетен. Средновековен бард играе роля на беззвучния.

Чрез чар оказахме се позлатени в затвора. На чувства и истории. Неистински. В Заблуди разни относно хилядите "принцове". С ясна и непризната визия, че сме вманиачени На тема "по-далече, Самота" като измислица! Фалшива обич се облича в безгрижие С окови се заключват множество сърца. А ние гледаме в транс, със сълзи по бузите Как си отиват приказно-ефирните случайности. Оплитаме ги сръчно с куките на думите От крайност до небрежна самосъжалителност Потъва безметежно в нас ключа. Свещен е. До безобразие. Изпадаме в апатичност и летаргия. От много чакане да смъкне някой друг веригата. Затворена с чувствеността. А кандидатите са липсващи.  Изпускаме прозрачни шансове. Във вечно търсене. На дара най-желан с вълнение - сърдечна свобода. Че всичко друго е безропотно изчезнало от многолетие.

Танцуват миговете. Иначе невзрачни.  В полет на отминали илюзии за настояще. Преплетоха се пътищата някога. С конец и ножици приключиха. Безбройни думи неизказани. Остават. Само визии по памет. Мелодии в отворено съзнание. Приети личности. До безрезервност. Играят си безропотно играта. На отражения и думи в мрака. Към края се промъква светлината. С крила и мъдрости от зодиака.. Понеже няма теми за говорене. Че времето резач е на душата. Превръща се доверие в лицемерие. Дали не става дума за Илюминати?

Черен чай. С натрапчив вкус. Горчилка. В порцеланови щрихи. Шкафове. Пълни с фотографски ленти. Хартиени листи. Обвити с Прашинки. Пробягващи думички.Физиономични. Недочетени истории с неми въздишки. Мрачно тършуващи. В оскъдни одежди. За избягали някога рицари. ВЧаени размисли минава денят ми. С захарна лъжица за филмови спомени. Приказно - тъжни и смешни орисници. Щастлив е наистина само лудия.. В неговата градина измислена. С лакомства, шапка и доза себичност. Така пише по книгите... Прозаично.

В отговор на стиха на Ели Зарева  Здравей, Любов! А всяка обич в пепел се превръща. За да възкръсне с нова сила пак. Чрез чувството, оставащо могъщо . В изгрева на нощната луна. Страстта изпива до забрава. Поредна доза от Любов. Защото тя не остарява.

И все пак, Как стигнахме дотук? Дълбоко лична липса. Погребахме всемирния покров. В бездействия и думи иронични. Настъпва време за отделен път. По който всеки сам да си поеме. С Твърдост на юмрук. В посоки нови от запад чак до юг. Надеждите остават си. Напук. И нека не звучи отново „ Back For Good” .

За мен всеки ден е празник. Без увъртане. Създава емоции. От срещи с изключителни същности. Преоктриване. В нежни нюанси. Няма фалшива приказност. Нито пресъздаване на измислени образи. С безусловност. Посрещам утрото. Обсипано с нови хоризонти. И истинска чувственост.