Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така

Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често неслушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота. Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде. Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи. Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човеш

Валери пристъпваше бавно из морската градина. Гледаше двойките. Във всякакви възрасти. Те се обичаха и това си личеше ясно. Едните караха заедно ролери, доверили се напълно един на друг и се подкрепяха взаимно, за да не загубят равновесие. Други пиеха заедно бира на плажа. Трети се гушкаха по пейките, а четвърти се разхождаха по алеята, хванати за ръце. Докато Валери ги наблюдаваше, усещаше силно самотата си. Тя им завиждаше благородно. Както всеки човек иска емоции, страст, малко дивост, обич и истина, така го чувстваше и тя. Някои наричат тези изживявания любов, други - привличане, а трети не считаха за нужно да разсъждават излишно и се отдаваха на настоящия момент. В крайна сметка Валери си мислеше, че в наблюденията й за двойките имаше точно толкова минуси, колкото и плюсове. Тя правеше тези анализи с цел да се абстрахира от празнотата, която усещаше в себе си и липсата на човек, който да държи ръката й. Валери се чувстваше далече от хилядите двойки, които се оглеждаха в

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви. Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци. Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава.  Родителите й н

Вдъхновено   от тематичната среща „ Ябълката на изкушението “. Неделя е . Време за приказност . Стоя и си мисля , отпивайки кафето си за чудото на днешния ден .   От   вчерашния останаха отзвуците от мислите за живота , погледнати през призмата на ябълката , нейната символика и мястото й в легедите . Имаше множество отражения на миналия опит , счупени , за да се преоткрият наново . Накратко казано , да се започне на чисто , макар и чрез минаване през изкушения , раздори и болезнено кървене на душата .   Но това остана за вчера . Днес е ново начало . Някои хора търсят друг човек   да създаде Рая в техния живот . А нужно ли е ?   И има ли такъв човек , който иска да е всичко за друг и да живее чужд живот ? Със сигурност , но това е илюзия или нещо като бягство от действителността .   Раят се създава от личност , а тя винаги може да започне да гради наново живот