Танцуват прашинки в сърцето ми

Танцуват

прашинки във сърцето ми,

завихрени от пориви,

понесени от спомени,

покрили с плащ от ярост

окаяните дни на настоящето...

Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току-що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър.

Крещят неистовите мигове

на вътрешно прозрение,

че само шепи думи

през пръстите изтичат

и времето - и то изтича

в поредния напразен

опит за величие. 

Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавно и със същото отегчение кръстоса краката си, слушайки внимателно думите на песента. Със свободната си ръка взе от златната масичка пред себе си кристална чаша с кафява течност в нея. Разклати я за пореден път и отпи малка глътка. Облиза повърхността й леко с устните си - предизвикателно, както винаги правеше.

Очите на Лукреция отбелязаха това движение като изкушаващо и нахално, но се въздържа от каквато и да е реплика, отпивайки отново от виното си.

Двамата срещнаха погледите си за части от секундата - единият видя кафявите бездни на студа, а другият - кървавите дупки на отегчението. Някак си се разбраха и графът стана от мястото, поставяйки нежно чашата с питието си на малката масичка, по която се чу леко почукване.

Изправи се на крака и застана пред графинята, която галантно му подаде ръката си, чиято ръкавица се изхлузи леко до лакътя й.

- Може ли един танц, милейди? - попита с кавалерски жест Ашелон.

- Да, разбира се, милорд - изправи се бавно и гъвкаво дамата.

Загърбил детство

и вперил взор

в неясното си бъдеще -

смехът горчив

остава ми едничкото

спасение. 

Със заучени стъпки започнаха да играят танца, с който трябваше да се открие вечерният бал. Ръката на графа придържаше талията на Лукреция, докато нейната деликатна длан се преплиташе с неговите, не по-малко фини, дълги пръсти на аристократ. Косата й се спускаше свободно малко под кръста в сложни къдри и сякаш също танцуваше под тоновете на нежната мелодия. Роклята й от червен тюл шумолеше, а кадифеният й завършек падаше тежко под стъпките и на двамата. Неговият смокинг сякаш оплиташе водопада от кръв, обвиващ тялото на партньорката, с която се сливаха в едно цяло, движещо се красиво цвете, сякаш погълнато от бодлите си.

Свободната ръка на Лукреция докосна леко косата на графа, спускайки се по бузата му и накрая спря движението си върху лявото рамо на грациозното тяло. Каква студенина усети? Сякаш партньорът й за този първи и последен танц беше мъртъв още повече от нея - немъртвата.

В ритъма на музиката, Ашелон се наведе леко над ухото й, прошепвайки нежно:

- Това е истината за Метафия, милейди, тук е страната на златното слънце, чийто лъчи отварят всички порти, чрез които се стига до титлите... - вдишвайки част от елегантния й аромат на роза, той продължи танца, привеждайки я към земята.

- Нима? Аз смятах, че титлите се получават чрез заслугите и потеклото - отвърна Лукреция, хващайки се по-здраво с ръката си за рамото на партньора си.

- Грешите, красива графиньо, тук всички са благородници, стига кесиите им да го позволяват, те стават част от елитното общество... Нали ме разбирате - прошепна близо до устните й Ашелон.

- Е, човек се учи от грешките си, драги ми приятелю - изправяйки я, тя се доближи по-плътно до тялото на графа.

Последната искра на волята -

за себе си да плача

ще откажа. 

Седнаха по местата си, отпивайки отново от питиетата си. Усмихнаха се един на друг и изпаднаха в студено и плътно мълчание. Бяха така близки и толкова далечни... Но връзката им започваше да се превръща в нещо като начало на дългогодишно приятелство...

--

Всички идваха и си отиваха от живота й. Така беше преди, така беше и сега. Смъртта съпътсваше винаги близките й хора, а самотата ....Нещо нормално за сангуинката. Тъгата я придружаваше винаги. Чувството за глад идваше и отминаваше така бързо, както безбройните бури, минали през очите й разрушаваха спокойствието на краткия живот на хората.
Самотата.. така близка и скъпа като бижу, продадено на прекалено висока цена от малкото добри търговци. Тъгата - желание за щастие, прекалено бързо унищожено от грозните картини на преживяванията, които се разпростираха навсякъде около Лукреция Д`Морейр..
Любов, разбиране, радостни мигове - толкова рядки, че тя дори не си ги спомняше. Изместени от съзнанието й, сангуинката потъваше в тъмните краски на забравата. Дори можеше добре да си представи как вероятно изглеждаше така известната сянка на слънцето. Или поне Лукреция така си мислеше заради чутите от нея преди векове неща.
Загледана в скъпият подарък, получила от последното място, където остана сравнително дълго време - за човешкия живот, тя отново си спомни за краткотрайните мигове радост, любопитство и емоции, които изпита.
Скъпата вещ, представляваща фруктиера от кристал, украсена с малки бели цветенца, преплетени в странни чувствени фигури и изразени движения, отразяваше красивото й бледо лице. Бялото отражение плашеше с тъгата, която излъчваше, а мъката, изписана на него наистина не можеше да се опише.
Лукреция прокара дланите си в кръгово движение по фината изработка с изключително необичайна нежност за същество като нея. В очите й заискряха сълзи заради скорошната раздяла, привързаността й наистина се забелязваше от всичките подчинени на сангуинката.
Съдината се изпълваше преди с изключително голям брой сладки неща, които Лукреция обичаше приживе, но сега не можеше да усети вкуса им. Сетивата й притъпяваха всякакви усещания на сладост. Тя изпразни преди фруктиерата, която сега притискаше с любов към сърцето си. Обвила ръце около подаръка си, тя не усети кога настъпи деня и заспа със сълзи на очи в каретата си.
Сънуваше красиви цветя, кули от цветно стъкло, радостни хора се разхождаха по килими от нежност и свежест.. Виждаше спомените си насън - тези, които имаше
дакото беше истинска..Жива.. сега вече минало, което не можеше да се върне.Спеше, плачеше и сънуваше желанията, на които отдавна забравяше да обърне внимание.

--

Спеше вече половин ден, когато започна да се смрачава и в просъница видя лицето на Ашелон де ла Винхазър. Той се появи изневиделица в мислите й, а спомена за него стана изключително ярък. Въпросния граф й подаде ръка, която тя с охота пое и се събуди..Надникна през прозорчето на каретата си - навън се смрачаваше, последните слънчеви лъчи с трудност проникваха през издигналата се мъгла и струпалите се сиви облаци. Нощта настъпваше..С нея и нещата, които Лукреция трябваше да свърши.
Границата на Пунос вероятно се приближаваше - около час път до там, може би два.. Графинята почука във знак на кочияша да спре. Очите й, все още замъглени от сънеността й, се разтвориха широко, когато стъпи на земята.
Около нея се простираше прекрасен пейзаж - много дървета сплитаха клоните си в странни съчетания, освен това имаше и скали, в които се намираха доста пещери. Наблизо ромонеше малко поточе, което Лукреция предпочиташе просто да погледа, за да се наслади на красотата му. Нещото, което й направи силно впечатление, се оказаха безбройните сенки, които ужасяваха с гротескните си форми, въпреки че съпътстваха все неща като дървета или странно изкривени хълмчета, сякаш надвиснали над мястото.
Лукреция нареди на прислугата си да смъкне част от багажа й- малко съндъче, обвито с тъмно червена панделка - специален подарък от граф Де Ла Винхазър за нея. С деликатната си длан тя отвори капака и отвътре изграчи черен гарван със светло сиви очи. На шията на птицата имаше винена панделка с малка бележчица на него. След отварянето на листчето хартия, тя прочете следния надпис: "На графиня Лукреция Д`Морейр, изключително скъпа моя приятелка с пожелание завинаги да си остане така красива и нежна като капката роса, появила се след буря. Скъпа, приятелко, моля Ви ако имате нужда от помощ, пратете Неро до мен, аз ще дойда незабавно на мястото, което определите. С уважение и искрени почитания: Граф Ашелон Де Ла Винхазър".
С лека усмивка и нескрито възхищение графинята прочете бележката. Наистина приятелят, когото тя наричаше така, имаше изключително силно чувство за галантност и знаеше как да впечатли една дама. Но.. беше безскрупулен и не можеше да изпитва чувства. Това нейно впечатление се затвърдяваше всеки път, когато четеше писмата му, пропити с негативни мнения и изключително студена учтивост. Той също като нея не можеше да мине за човек, но тя не знаеше и какво всъщност представляваше графът на Метафия..Така млад и опасен, че отблъскваше с изключителното красивото си жестоко излъчване. Пръстите му - фини като на пианист, усмивката му - плащеща с иронията и арогантността си, а кожата му - бяла като платно, унищожаваше и най-малкия полъх на човещина в него. Косата му, винаги поддържана, блестяща и чиста, сякаш представляваше низ от малки въженца, можещи да удушат абсолютно всичко.
Подобно на него, гарвънът му плашеше с необичайните си очи и изключително черната, нетипична дори, перушина. Всяко перо - остро като стрела, лъщеше на лунна светлина и сякаш чакаше сгоден случай да се забие в нещо и да го убие на място. Дори малката панделка.. допълваше зловещо грачене на птицата. От графа и подаръка му лъхаше смърт, неподправено усещане, които дори Не-мъртвата Лукреция усещаше.
Нежните си студени пръсти тя прокара по главата на гарвана,който издаде доволен звук. Слизайки по крилата му, тя спря внимателното движение на ръката си и отскубна едно перо от птицата, която изграчи с нескрита болка. Графинята остави животинката в сандъчето й, защото знаеше, че тя няма да излети и седна в каретата си, задържайки вратата отворена. Извади лист и мастилница, написвайки следните думи до Ашелон: "Скъпи приятелю, пиша Ви не защото имам нужда от помощта Ви, а защото искам да се срещнем в Метафия след два дни в полунощ, на мястото на първата ни среща, за да получа информация, от която имам нужда. През дългите години, когато не получих писмо от Вас, изпитах необичайна липса от височайшата ви скъпа компания. Ще се радвам да се видим и да поговорим по някои неотложни въпроси. С уважение: Лукреция Д`Морейр".
Тя слезе от каретата си с помощта на кочияша си и нежните й малки крака отново стъпиха на земята, покрита с килим от цветя и мека трева. Отиде до сандъка и гарвана сам излетя и кацна върху лявата й ръка, на която се намираше пръстена й - във форма на роза с черни листа, който представляваше печата на дамата. Графинята завърза своята бележка на врата на гарвана и го целуна нежно по главата, изпращайки го в преследване на луната по пътя към Ашелон Де Ла Винхазър.
И до днес тя хранеше голяма симпатия към него, но знаеше, че ако го беше обикнала, щеше да страда отново, затова и не допусна емоциите й за него да надделеят над тези за Виторио, който никога нямаше да забрави и дори след хилядите лунни изгреви помнеше очите му така, сякаш ги гледаше пред себе си.

--

Забележка: Използван е стих на cherno_slance, известен още като Антон Фотев (в hulite.net e anton_fotev). Останалият текст е лично мое произведение.

Текста е взет от профила ми в otkrovenia.com