Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Шон се возеше в автобуса. Извади мобилния си телефон и се обади на Марк. „Познаваш ли бракоразводни адвокати?“ – гласът му звучеше твърдо. От този момент нататък той разказа своята житейска история. Болката, самотата, неразбирането и дълбокото разочарование се усещаха от всички слушатели по неволя в превозното средство. Четиринадесет години брак сякаш умираха изпод думите и променливия му тембър. Обвинения, прозрения и вътрешна борба пропиваха цялата му изповед. „Работех много. Не й обръщах внимание и в един момент тя спря да ми споделя. Колкото повече отивах към нея, Ванеса се отдалечаваше.   Смених работното си място заради нея. Тя постоянно ми вдигаше скандали, че закъсянявам и ме обвиняваше , че имам любовница. Друга жена не съм поглеждал за това време, обожавах я.. А тя криеше от мен много неща и започна да излиза с друг“ Сълзите напираха в очите на Шон, докато разказваше. Опитваше се да запази самообладание. Прескачаше от твърдост в тъга и страдание до желани

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи. За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На  арфа. Коя

Времето минаваше. Лейла не спираше дори след година да мисли за този човек. Тя знаеше, че не е негов тип жена. Въпреки това, го харесваше много. Те се срещаха понякога, за по кафе с общи познати. В същото време жената живееше с друг човек. Тя не обичаше да говори за това. Дълго време Лейла и Чърчил не поддържаха връзка, но в един момент установиха чрез Интернет, че и двамата пишат стихове и кратки разкази. Това поднови комуникацията между тях. Те често си пишеха, но не се чуваха. В един момент Лейла се престраши да се обади на Чърчил. Желанието й за това се появи внезапно и непредвидено. Сърцето й туптеше забързано само при мисълта за Чърчил. Докато гледаше партньора си, с който вече дори не си говореха и не смееше да си тръгне от него, мислеше почти постоянно за другия мъж в живота си. Те продължаваха да си пишат. Един ден Чърчил звънна по мобилния й телефон, покани я на по кафе. На срещата, която уж трябваше да е приятелска, той я държеше за ръка и я гледаше влюбено. Пр

Слънцето слизаше бавно към морската синева като обсипваше с последните си ласки небето, което, под допира на светлата нежност, сякаш се изчервяваше от удоволствие. Облаците се събираха потънали в блаженство и се къпеха в червени, лилави, розови или преливащи един в друг пастелни тонове. С досада и някак несигурно те се разделяха като цветовете, които ги обгръщаха. Те избледняваха, отивайки заедно със слънцето към полагащите му се мигове на спокойствие и приятна дрямка. Небето беше красиво, както се полагаше за края му - мислеше си докато го наблюдаваше студено Канаме . Той вървеше самотно и бавно към мястото на срещата си с Киоко. Знаеше, че тя го чака с нетърпение, което той дори не разбираше. Момчето потъваше все по-дълбоко в размислите си, които му изглеждаха някак безпредметни и празно – сухи. Приличаха на рисунките му в момента. От тях го гледаха безжизнени създания и мъртви пейзажи, които не се вписваха в реалния свят. Преди изглеждаха