Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Снегът стопи последната следа. В тихи стъпки сълзата  си отива. Притичва бързо Яростта.. Водата спомена отмива.. А дамата си тръгва като по часовник От стената. Хлопва замръзнало махало. На вярата. Отива си завинаги скръбта. А изневярата изгуби простотата си. Мъжът заплаква с душата си.  Снегът завинаги му я отне. Вдъхновено от тази песен

В игра на думи си оставаме сами. И по-добре е някак си така - по-истинско.  Наместо дълго мислени, оплетени лъжи да си признаем честно. Нас Не би. За танц любовен пагубни са устните, целуващи до безпотопност студено отражение. На Другата, която пазеше мига от крайности до Новолуния. А дотогова гонят се звезди. В очите, избодени от плач и изтъкани в лудости да търсят се будилници за слепия.. Аз зная, че далеч от лесно е да ме изпиваш в заблудата, че може да съм влюбена..  До забвение. С еднообразно скубене в потънали отдавна многоточия..Измежду другото. Аз зная, трудно е да се събуждаш  и оглеждаш в самотата ми, та тя кънти така, че чуват глухите.. На пръсти в очевадно безразличие. Ненужно е. И някак си излишно да имитираме.. Усмивки.. Породени от навика за подкрепления.. физически.Отритнати, но и напълно живи..за себе си.

От днес играя на писания. Нали съм все такава романтична? Преплитам тонове с дихания Поредна връзка пак издишва.. Приятелите, казват, са съюзници А може би са просто огледало. На личност, бродеща в илюзии С наивност в голямо предозиране. Прекъсват връзки хората с думите, Отвеяни в душевно, някак си, безвремие На минали копнежи и емоции. Изгарящи на клада настоящето. Приятелството, казват, е сакрално. Уви, понякога и фалш покрива миглите. Тъй Пърхащи. От казаните истини. Болезнени за другия и той побягва. Прекъсването е добро усамотение. Гарнирано с нежелани размисли. Заради бягството към стари спомени И хора, сенчести, но съществуващи.. Понякога се отразяваш в другия. А той не иска тъй жален да се вижда. Навлизане из личните пространства. Не води друго, освен тягост и малоумие. Прекъсвания в породени слабости. Ментално действаща, неистинна идилия. Опияняваща до среща челна, с накъсване. В парцали. На лъжовни взаимодейст

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли. Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен. Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо. Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори след много го

Днес ми е някак Носталгично. Като опърпана дреха на стара любов. С емоционална стойност, но прашна и замърсена със сълзи. Закърпени части от нея се гонят в поизпразненото ми сърце докато се отвори. За ново начало. Спомени с различни хора се реят из съзнанието ми. Те имат леко замъглени лица, които просветват в тъмното. Недопуснати до сърцето ми. Заменям ги с нови. Стари следи и позабравени рани напомнят за себе си и нови се отварят, но после се скриват тихо като оставят белези в душата ми. За Уникалност, придружена с нови Мъдрости. Овехтели снимки с пропукани рамки се усмихват насмешливо. Изхвърлям ги. Слънцето припича и прашинки се веят из стаята, препълнена с временни дрехи. Накъсвам ги и стават идеални парцали. За унищожаване и изначално освобождаване. Пренареждам живота си, с леко сиви емоции, за да ги превърна в цветни, но има остатъчност. На предаване, което преборвам с ума си. И бягство в друга реалност - по - хубава и превърната в истинска. Придружена с любопитна искре

Сърце на гордост - еквивалент опустошение, душа – новостроено леденостенно уравнение.. Вина плюс гузност значи заедност с усещане за самота, Гняв и яд равнява се на регресивно геометрично безразличие, извадено от аритметичната прогресия на любовта, а после следва нулево разбиране, накрая отрицателна величина...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия,за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат във земята. Тази искрица надежда няма д