Сходни Илюзии - Надеждата

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира. 

Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия,за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време. Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм. 

Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат във земята. Тази искрица надежда няма да се запали отново, но остават спомените и горчилката, която за момента е прясна и трудно се пие... В очакване на следващата светлинка в монотонността на огорчението... 

Усещам безразличието към думите и виждам само мрачна сивота,  на чийто фон оставам самотна романтична душа, както винаги ... Много важно, не е време за самосъжаление..Ненавиждам моментите, когато пътищата се разделят, а те неизбежно идват дори и само физически. Усеща се само празнота и липса. 

На всеки се е случвало и се случва.. Но тя – и тази любовна надежда... ще ми липсва, обичах я и ми беше скъпа... Другата преди нея... още не съм я прежалила..

Всъщност това няма значение... Негативния житейски опит, колкото и да е малък, учи на много неща и помага... в повечето случай.

Довиждане, скъпа, незабравима моя част от огледална душа, чието огледало май се е поочупило. Някои ситни парченца са паднали от него.

Времето ще покаже и ще излекува. Аз ще отида някога да я видя тази моя Илюзия.  Може би. Сиво безличие и празна глава без очи и усмивка заместват лицето му.

Тъгата ме убива, а липсата ти, Любими, ме изпраща в полето на мъртвите души и изгубени сърца, разкъсани на малки парченца. Обичам те.

Мислите на девойката се лееха като река. Те бяха тъжни като дъждовните капки, които се давеха във времето. Тогава водата на реката прииждаше, а коритото й преливаше. 

Димб`Рант О`Ер искаше да избяга от чувствата си. страха си от трагичен

завършек на поредната любовна история, за която отново искаше да се бори като самотна тигрица и ужасът да се превърне в типичност. Изборът, който направи се състоеше в следното: Писане на стихове и разкази, с които да отрази събитията, на които станеше свидетел в пътуването си. По този начин пишеше историята на живота си, която превръщаше в песен.

-----

- Ванта, ела – извика кобилката си. Животното остаряваше видимо, но стоеше плътно до момичето по време на израстването й. От малко момиче до сега, когато се превръщаше в зряла жена. - Пред нас стои безкрая на времето.

За всичките си двадесет - и пет  години тя постоянно четеше книги за различни светове, хора, събития.. Книги намираше сравнително лесно, защото баща й по професия библиотекар, отговаряше за всички книги. Като романтична натура гонеше илюзиите, живееше със заблудите, а единствената й приятелка си остана Самотата. 

Разбира се, имаше също красиви и радостни моменти. Те бледнееха на фона на всички лоши, които постоянно изникваха в главата й, вечно изпълнена с угрижени мисли за неразбираеми неща като смисъл на живота и тлеенето на душата.  Хората трудно  я разбираха като говори, но когато пееше, всичко се променяше. Като бард тя докосваше с музиката си сърцата на другите.

На тази възраст Димб започна да осъществява мечтата си. Пътуваше много и бягаше от всички в живота й. Така погребваше чувствата, които имаше и убиваше надеждата, изразяваща се за нея в безброй разбити частици на огледало, грижливо стъпкани в прахта на живота й и предателството на сърцето. Все още непораснала, Димб изживяваше разочарованията тежко, а любовните.. е, за тях пишеше. 

Черната качулка на наметалото й изпадна, откривайки лице с неправилен овал, слабо забележими скули, плътни устни и малки кафяви очи. Цялостното излъчване на момичето можеше да се сбърка с надменна сериозност и арогнатност. Всъщност от лешниковите очи на момичето струеше тъга. Тя убиваше чара на малката трапчинка и на иначе красивата усмивка на Димб. Бледото й лице се ограждаше от немирни кестеняви кичури, които се простираха до дължината на гърдите на момичето. 

Спокойствие се излъчваше от цялата осанка на младата жена, което клонеше към пълно безразличие. Лека усмивка се оформи по устните на Димб и палаво слънчево зайче мина през тях.  В следващия миг обаче тя потъна в тъгата си от скорошната раздяла. Димб искаше да изчезне и да забрави болката.  Тя пое на път, защото търсеше безкрайно много отговори и нови знания. Непризнатата истина беше, че жената искаше да намери себе си.

Отиде си, замина някъде далече,

остави мен - нещастното човече..

Безбройни са парчетата на суета,

а вярата умря, заместена с лъжа..

Отиде си, дори не ме попита 

дали ти болка си ми причинил

и аз избягах, но късно е вече

остава само спомен мил....

Нашепвайки си тези думи, младото момиче заспа дълбоко на гърба на Ванта, която се стараеше доколкото й позволяваха възможностите и възрастта да гони вятъра, отивайки точно на никъде. 

--- 

Димб се пробуди.  Красива есен е. Колкото пъти гледаше този сезон Димб, толкова повече се влюбваше в него. Листата танцуваха, носени от вятъра, падайки красиво в смъртта си. Младата писателка сравняваше това с трепетите, породени от разменените тайно и не толкова погледи на любовта..

При лекия вятър, носещ спомени за отминали надежди, Димб се усмихна. Красотата наистина се оказваше нещо относително.

Започна да ръми. Палави капчици  докоснаха внимателно лицето на поетесата, но тя продължи да наблюдава мълчаливо заобикаляща я красива гледка. Косите и страните й се мокреха от дъждовните кристалчета, но тя с радост посрещаше допира им. Те миеха следите от стъпките на старата  и добра кобилка Ванта. Димб слезе от кобилката и се скри заедно с нея в една малка пещера, която съзря на единайсет стъпки разстояние. 

Димб извади от дисагата си малък свитък листи и започна да пише:

“Есенните листи отново играят танца си луд,

вятъра отвя спомените им далече оттук..”

Момичето написа красивия си тъжен стих, посветен на любимия й сезон и дъждът спря. Димб се поразходи в красивата гора, а Ванта кротко остана до пещерата да хрупа трева.

Димб откри лицето си изпод дългия  черен плащ и с бавни меки стъпки тръгна между големите дървета като вдъхваше аромата на шумата. Момичето извади от джоба на дългата си удобна пола,  една ябъка и се върна до пещерата, за да я даде на изморената кобилка.

- Ето, Ванта, сега ще намерим някой ручейче да пийнеш вода. Там ще починем малко, а после ще се върнем тук да пренощуваме и запалим огън.Знам, че си изморена. – Прегърна нежно врата на Ванта с обвитите си в черни кожени ръкавици без пръсти бели ръце, потърквайки лицето си в нейната блага муцунка. 

Момичето погали Ванта между ушите, при което сивата кобилка изцвили доволно и я поведе за юздите внимателно, за да потърсят място за водопой. Докато вървеше, а кобилката я следваше, тя оглеждаше пътя. Имаше няколко различни видове капани, които тя умело избегна.

Баща й ловуваше често, за да има с какво да се хранят и Димб знаеше идеално какви клопки могат да бъдат поставени. 

Момичето се притесни леко защо има толкова капани, но тъжните й очи не показаха уплаха. Със свободната си ръка Димб неволно докосна лъка си, защото имаше нужда от малко сигурност и кураж. А кой да й го даде ако не тя сама на себе си?Тя се справяше относително добре с лъка.

Стигнаха до много красива местност с малко ручейче, в която проникваше слаба светлина. 

Слънцето се показа срамежливо за кратък миг иззад два бухнали черни облака, обещаващи пороен дъжд и дари с тънки лъчи листата на дърветата, жадни за светлина.

Няколко светли ивици пробиха тъмнината, създадена от сплетените като венец огромни шарени корони на дърветата. Слънчеви зайчета за миг заподскачаха по водната повърхност и накараха писателката да онемее, оставяйки на природното съвършенство да я опияни до забрава.

Димб поглъщаше с очи красивата гледка до мига, в който облаците надделяха и откраднаха светлината. Лицето й остана безизразно и тя въздъхна. Ванта спокойно се наведе над водата и отпи бавно. След това приклекна, заставайки по- ниско на все още силните си крака. Муцунката й сякаш придоби усмихнато изражение.

Димб клекна до ручейчето, махна внимателно ръкавицата си, изпод която се показа бялата й фина длан, с която загребна вода , отпивайки бавно и спокойно. Наслади се на живителната течност, разляла се в цялото й тяло и се разходи около ручея да посъбере паднали клонки, докато Ванта се унесе в сладка дрямка.

-----

Събрала достатъчно сухи съчки и шума, Димб запали малък огън. Слабият пламък беше достатъчен, за да я постопли. Извади от дисагата си малко моркови и ябълки, които си раздели с Ванта. В това се състоеше скромната й вечеря. Поради липса на събеседник тя се обърна към кобилката си в опит да стопли пръсите си.

- Мислиш ли, Ванта, че ще успеем изобщо да стигнем до непознатите места, които така копнея да видя?- лицето на момичето се озари от огъня, но сякаш й стана студено и тя обви с ръце глезените си. – Аз само мога да се надявам...Може би не трябваше да бягам или да тръгвам сама, но човек е толкова голям, колкото мечтите му, нали?

Ванта изцвили в знак на съгласие и с благите си влажни очи погледна Димб, защото разбираше, че господарката й се чувства тъжна и самотна. Тя копнееше да усети допира на някого, нечие рамо, на което да знае, че може да поплаче без притеснение...Уви, нямаше такова или просто го изгубваше с всеки миг на дистанция.

- Хей, Ванта, може би някой ден ще се превърна в поетеса или писателка, за която ще знаят всички. Но дори и да не стана такава, ще знам, че до последно съм следвала мечтата си. Само тя ми остана, след като.. Той просто ме накара да си отида. Сигурно това беше желанието му – да ме прогони от живота си. – очите на момичето се изпълниха със сълзи, но макар и трудно, тя се овладя като ги преглътна за пореден път. – Въздуха е много влажен, струва ми се, че трябва и теб да покрия с наметката си. Ще спим заедно и ще се топлим така. Но нека първо ти кажа новото си стихотворение:

Въздушни кули – срутват се на пясък...

Без смисъл мисли прогонват се от вятър...

Слепците гледат – очи умират в блясък...

И глухи чуват – подхлъзват се на плясък...

Светци неземни – по дъното се реят

Набожни роби за демоните пеят...

Накладен огън – превръща се на прах,

а всичко живо със себе си играе шах...

Ума убива бедното сърце,

а волята горката – стана за мезе...

Игра на котка-мишка с глупостта 

и спомена се пази зорко от гордостта..

Сивата кобилка отново изцвили доволно. За съжаление обаче с издаваните звуци се наруши тишината. Имаше разбойници в близост. Те наблюдаваха мълчаливо младото момиче и след като се убедиха, че е сама и невъоръжена, решиха да я нападнат. 

След като каза стиха си на Ванта, Димб легна и облегна главата си в гърба на остарялото животно, за да може да завие и двете с наметката си.

Край огъня осъзна колко е изтощена всъщност и заспа, прегръщайки кобилката вместо така желания от нея любим мъж, който я предаде....За да си отиде от живота му, тя избяга и вероятно сбърка.

---

През нощта към тлеещия огън се приближиха тъмни сенки – около осемнадесет опърпани фигури, носещи лъкове и тояги. Една от тях носеше къс меч. Облак разкри луната за малко и разкири злобна усмивка, която украси лицето на мъж с явното желание да убива.

От шума на тежките стъпки Ванта се стресна, изцвили и се размърда, което събуди Димб изключително бързо. Тя рязко се изправи пред кобилката си, която също стоеше на краката си, но късно. Димб беше обградена в кръг. Тъмните фигури се доближаваха бавно към нея. Огънят изгасваше, но на остатъчната им светлина се видяха грозни лица. По тях се изписваше само злорадство. Разбойниците спряха и един широколпещест мъж направи крачка към нея. Той я огледа я от глава до пети и се ухили доволно. С мръсната си груба длан той докосна лицето на Димб, която потрепери при допира му, отдръпвайки се назад в смесица от отвращение и уплаха.

- Кои сте вие? Какво искате от мен? – запита тя, възвръщайки част от самообладанието си. С ръка докосна малката камичка за рязане на пликове на гърба си.

Мъжът се приближи съвсем плътно до нея и я обгърна с такава сила, от която Димб имаше чувството, че ще се задуши. Устните му се впиха в нейните в целувка. Зловонния му дъх накара момичето да се задави, което събуди смях в околните, а той спусна ръка по крака й, за да повдигне полата й. 

В опит да отблъсне мъжа от себе си, ръцете й  бързо бяха хванати от двама други мъже, които се хилеха злобно. Погледите им, изпълнени с желание и страст, защото отдавна живееха без жени, изпиваха с поглед всяка малка частица, която се подадеше изпод надигането на дрехите на Димб. 

Зловонният дъх на мъжа задушаваше Димб, той грубо я блъсна на земята, докато другите я държаха, започна да я съблича бързо. Очите му нетърпеливо шареха по оголените от него нежни женски бедра. 

След като панталоните му паднаха на земята, мъжа посегна към момичето и в този миг се строполи безмълвен в краката й. Около него се оформи локва от кръв. 

Камата, забита в гърба му от лявата страна, сякаш излезе сама и се върна в тъмнината.. 

- О, нападате красиво момиче и то без оръжие?.. Наистина вие, хората, сте изключително глупава, страхлива и неорганизирана сган, която не става за нищо друго освен забавление. 

Угасващия огън освети полуприкритото лице, по което се разливаше все по-тънка и плащеща усмивка. Тя прерасна във злобен смях.. Движенията на фигурата изобщо не можеха да се видят или усетят..Очите й също...

Стреснати , мъжете пуснаха  Димб Рант О`Ер и паднаха мъртви. Страх изпълваше сърцето й, но след няколко минути на ускорено сърцебиене тя възвърна частично хладнокръвието си, гушвайки се във Ванта.

Разбойниците вече не й обръщаха внимание и тя използва този момент, за да извади лъка си, в който смяташе, че ще намери сигурност... Стреля два пъти и не улучи никого.

-----

Трима мъже скочиха срещу стройната и бърза фигура, която се завъртя в странен танц и те паднаха, накълцани на малки парченца. Кръвта видимо доставяше удоволствие на тайнственият им противник, който със съвсем прости и леки движения разрязваше разбойниците. Една след друга формираните малки групички от тях падаха под ударите без възможност дори да стигнат до противника си. Един обаче успя да се скрие и да насочи лъка към убиеца на другарите му. 

Отегчение личеше в движенията на тъмната фигура, която безгрижно след всеки паднал труп с кърпичка забърсваше местата, които случайно се покриваха с кръв. Насладата изпълваше сърцето на Ед` Ел Ан Ир Итил при всеки паднал краката й труп. Убиваше все по-бързо, все по-жестоко,а радостната възбуда изпълваше всяка частица на тялото й. 

Когато качулката й падна, луната, леко подала се иззад облаците, освети празни светлосини очи, в които единствената искра се оказа нещо като кърваво острие, открояващо се на фона на стъкленото отражение на камата.

- Тир ан Кармин! – странните думи отекнаха в тишината и наметната фигура кръстоса камите си под формата на кръст, който се покри с червена светлина, наподобяваща живи струйки кръв.

Кървавата светлина се насочи към земята, върху която образува формата на петолъчна звезда, която зае територията, заобикаляща бягащите от ужас останали живи мъже. Вятър от остриета  засвистя от новосъздадената форма и наоколо се разхвърчаха кървящи живи меса, а виковете на болка огласиха цялата гора и дори отекнаха отвъд нея. Падащите части от хора окъпаха в кръв и Ванта, и Димб, но не и създателя си.

Скрилият се разбойник зареди лъка с три стрели и тъкмо се канеше да стреля, когато падна върху шумата, пронизан от тънко острие с триъгълен връх. Издишайки последния си дъх той видя влажните кафеви очи на Димб Рант О`Ер, която го гледаше със съжаление. Постепенно то прерасна в тъга. Поливайки една сълза, момичето промълви тихо:

“Не трябваше да избираш този път, прости ми, че отнех живота ти...” и прегърна Ванта, която утешително сведе красивата си муцунка на рамото на господарката си.

Ед`Ел ан Ир Итил не съумяваше добре да контролира желанието си да убива и хвърли камата си по посока на стоящото срещу нея момиче. Ванта първа усети свистенето на оръжието и отблъсна от себе си Димб, която също чу странен шум, но късно. Тънкото острие прониза момичето от лявата страна, малко над гръдния кош и тя падна от болка.. 

Елфаната се доближи до сгърчилата се от болка фигура и издърпа камата си внимателно. Обезумелият й поглед срещна очите на момичето, което се опита да се усмихне за благодарност. Зениците на очите й придобиха вече почти нормално изражение, докато пронизаното момиче полагаше усилия да каже нещо. Ед` Ел погледна около себе си труповете, както и последната жертва на лудостта си и се опомни... Обърна погледа си към Димб, която успя да събере сили за думите:

-Благорадя, ти спаси честта и живота ми. – очите й се изпълниха с благодарност и уважение.

Ед` Ел ан Ир Итил погледна Димб и с присъщата си арогнатна надменност каза:

- Не те спасих, защото си ми симпатична. Ти си човек, а вие не заслужавате да живеете в хармоничния ни свят. Просто ти връщам дълга за това, че уби същество, което можеше на нарани някоя част от тялото ми. Затова ще те оставя жива, а ти бъди благодарна, че проявявам такова уважение. Аз винаги връщам услугите и ми е неприятно да ги дължа някому...

Покривайки лицето с качулката си, Ед`Ел изчезна в тъмната гора, но Димб запомни очите й - така жестоки и сурови, но и благородни. Усети възхищението, което изпита към това красиво създание, но и неприязън към надменното подценяващо отношение, което проявяваше. Арогантността никога не водеше до добър изход, помисли си тя.

След краткият диалог между двете Димб изпадна в несвяст. На другия ден тя се събуди, когато слънцето клонеше към залезът си. Небето се къпеше в червена светлина, а срамежливи облачета, приличащи на усмихнати лица отиваха към заспиващото светило. 

Момичето отвори очите си, Ванта го близна по бузката и спокойно продължи да пасе. 

Умиращите лъчи се отразиха в лешниковите очи на Димб, а тя можа само да издаде тих стон, защото раната я болеше. Погледна превръзката и реши, че трябва възможно най-бързо да стигне до населено място, в което да смени изпоцапаното парче плат с ново. Но кой всъщност я беше превързал? Тя не помнеше.

Отиде до ручейчето, отпи вода, наплиска лицето си, изчака Ванта да се напои и се качи на гърба й. Погали сивата кобилка нежно по гривата, прегърна я отново и потеглиха бавно на път към.. най-близкото обитаемо място...

---

Ванта препускаше дълго през непознати места, докато не се изтощи напълно. Възрастта на животното не позволяваше твърде дълги пътувания, а силите му изчезваха.

Сивата кобилка носеше на гръб господарката си, а тя стоеше все още в безсъзнание. Кръвта й се съсирваше бавно и също така изтичаше. 

Остарялата Ванта спря в близост до малка рекичка с чиста прозрачна вода, в която лилиите срамежливо се носеха по посока на вятъра.

Кобилката коленичи в близост до водата и загледа с тъжния си влажен поглед Димб. Тя изглеждаше като мъртва – бледа, с леко посинели устни и затворени очи.

Ванта плачеше мълчаливо за младото момиче, тръгнало с такъв ентусиазъм да гони мечтите си и да търси щастието си.. Сега Димб лежеше неподвижно, облята в кръв и само пресеченото й дишане показваше, че е жива.  

---

Назад лежат отломки

на миналата гордост,

предадена от алчност

за огън наместо дим...

Искри изгарят всичко

с пламъка неукротим...

Дълбок гърлен глас отекваше насред черната дупка, в която се намираше безплътният дух на Димб. Той се рееше и гледаше с празни очи под себе си. Виждаше опожарени села, бунтуващи се хора, воюващи армии, потапящи се кораби - минало се преплиташе с бъдеще в сън. Всичко се обхващаше от безумна лудост, родена от бездните на Тъмнината, подкданваща за смърт..

Алчостта завладяваше хората, а завистта се настаняваше трайно в сърцата им. Това наблюдаваше мълчаливо поетесата, докато нещо не просветна в цялостния мрак – тялото й, лежащо върху Ванта, която жално цвилеше.

Димб изведнъж си спомни през какво мина с кобилката си, как тя я отглеждаше през целия й живот... Тя видя усмихнатото лице на баща си, когато той й подари сивата Ванта.

Тя си спомни за всички пъти, през които заедно с него стреляха с лъкове по дървената кора, която представляваше мишена, създадена лично от него. Димб усети присъствието на майка си, която винаги с усмивка я посрещаше и готвеше всичко, което момичето обичаше, угаждаше й за много неща... 

Димб си припомни дори наглата усмивка на Санкир, който често я обиждаше за някой нейни навици, но признаваше уникалността й като личност. В съзнанието й изплуваха хубавите спомени, които имаше с него, макар че те бледнееха пред лошите такива, но я крепяха по някакъв необясним начин.

Момичето порасна бързо, изживя много неща преди да вземе решението си да избяга от болката. Спомни си колко пъти падаше духом, но и с каква страст, желание и воля се изправяше пак, за да продължи напред с още по-голяма сила.

Димб винаги мислеше, че живота е низ от нови изживявания, познанства и моменти, които не се повтаряха никога отново. Тя искаше да се бори за мечтите си, да остави следи след себе си, да се запомни в историята. Тя мечтаеше да пише и да твори, да се бори за свободата – личната и тази на близките й, независимо под каква форма се криеше тя. Момичето искаше да докаже на себе си, че живота не е просто игра с победители и победени - като война, а нещо уникално.

За тази не си позволяваше да умре в най-неподходящите за нея като жена момент и място.  Димб искаше да види отново лицето на странната непозната, която я спаси и рани, да се срещне отново с родителите си, да открие и опознае нови градове, страни, хора и същества... Трябваше да се бори за живота си и да продължи напред.

В душата й изведнъж се появи сила, която я караше да отвори очите си и да погледне с усмивка всичко около себе си, да се порадва на малките неща, които осмисляха същността на душата й. Започна бавно да размърдва очите и устните си, а Ванта, усетила, че господарката й се връща при нея, зацвили радостно.

----

Момичето изпита силна болка в лявата част на тялото си. Усмихна се трудно, защото именно това усещане показваше, че тя е отново жива. Димб отвори бавно кафявите си очи и усети сухотата на езика си, изпръхналостта на устните и схванатостта на крайниците си. Тя изпита огромно желание да утоли жаждата си... За съжаление нямаше сила да отиде близо до водата, защото не можеше да слезе от гърба на кобилката.. Момичето опита да се смъкне от седлото на Ванта,  но не успя, защото раната й я сряза и сякаш се разтвори още повече. 

Отново  й потече кръв, а Димб успя само да доближи дясната си ръка до мястото на раната и да го притисне. Това щеше да намали кръвотечението.  Момичето не усещаше лявата си длан, докато не опита да я раздвижи..  Момичето пропищя от болката, защото тя я прониза рязко и все едно кама се заби повторно в  раненото място.

----

Агофелту описваше странни пируети във въздуха, защото се чувстваше безкрайно отегчен. Летеше незаинтересовано в небето и гледаше със стъклените си очи всичко под себе си с огромно пренебрежение..... Той се чувстваше се празен и безличен. Това му се случваше за пръв път и той не знаеше на какво се дължи промяната в обичайно жестокото му състояние. 

Единакът предполагаше, че причина за това е липсата на нови негови убийства, защото му омръзваше да гледа еднакви агонизиращи лица .....

Трите му крила се сблъскваха силно с вятъра, срещу който се движеше и разпръскваха огромни черни пера навсякъде около него. Обикновено Агофелту летеше по посока на вятъра, но за разнообразие сега правеше това в обратна посока, което го забавяше допълнително. 

Докато играеше този особен вид игра, той наблюдаваше земята под себе си, за да види нещо необичайно. Стъклените му очи стрелкаха с поглед и търсеха нови неща, което се оказваше доста трудно заради дългите хилядолетия живот..

Какво ли не срещна през това време? Всичко и нищо..Еднообразие, което не показваше нещо различно...Еднакви действия, емоции и думи с различни лица....... Предателства, интриги, кражби, убийства, които показваха липсата на разум, честност и вдъхновение в човешките същества. Интересно му се виждаха само моментите, когато те страдаха, защото го правеха по различен начин с необичайни последици..Реакциите, които наблюдаваше тогава се оказваха така различни и еднакви, че го караха да мисли и да си спомня времето, когато с горда осанка, обляна в светлина, той като светло чедо на Фаетон летеше и закриляше тези създания.....Той правеше това незабележимо за техните ограничени съзнания и погледи, но усещаше радостта, която изпитваха, а сега просто ги мразеше и се стремеше да ги унищожи.....Те го заслужаваха.

След като извърши поредния пирует в облачното небе, отегчения му поглед забеляза под него странно излъчване на енергия. Снижи полета си, приближавайки се до малко светло петънце..

Стъклените му очи се насочиха към необичайното нещо. Оказа се някаква неопределена бяла аура, която се излъчваше от момиче, облечено в сиви дрехи с черен плащ, облегнато на кобила в преклонна възраст. 

Глупавото същество по неговите представи, което видя, притискаше лявата си гръд с ръка в неуспешен опит да спре кръвта, бликаща от отворената рана. Обязденото животно на свой ред дразнеше ушите му с постоянното си цвилене.

Единакът любопитно се доближи към земята и кацна на сравнително голямо разстояние от обектите на интереса си, виждайки очертанията им съвсем ясно.

Жената едва дишаше, гърдите й учестено се повдигаха, а кръвта бликаше неспирно. Сивата кобила спря да цвили, доближавайки се до човешката твар и с влажни очи гледаше как живота на й си отива. 

Агофелту използва трансформираща магия и се превърна в красив млад мъж, загърнат в черна наметка, с искрящи очи и нежна усмивка. Той наблюдаваше как момичето запълзя отчаяно към водата, защото не можеше да се държи на краката си. Стана му много забавно и едвам сдържа гърления си смях, който щеше да вдигне шум.. 

Колко лесно можеше да я убие, точно с един замах на пръста си, но защо да го прави? Тя умираше и нямаше смисъл да я дарява с върховната милост на бързата смърт. В ангелската му част нищо не трепна, защото сърцето му стоеше дълбоко погребано в неговата същност. 

Отдавна беше минало времето, когато искаше да помага на хората, сега в тях виждаше някакви червеи, които пълзят и не стават за нищо освен за риболов може би..

----

Димб пълзеше към водата, защото Ванта нямаше как да я сложи отново на гърба си без помощ. Момичето искаше да стигне до живителната течност. Тя имаше нужда от някой, който да я спаси, но знаеше, че е съвсем сама в гората. Момичето трябваше да оцелее някак си, но не й идваше никаква идея как да се пребори този път със смъртта. Димб правеше нещата механично, рефлексите й я водеха, съзнанието й се размътваше, а мрак я обхващаше отвътре докато не усети движение зад гърба си и се обърна. Стори й се, че вижда нещо в далечината..

Самотният силует идваше към нея, но тя смяташе, че това е мираж и усещаше, че изстива.    Момичето премигна няколко пъти, за да прогони илюзията, но фигурата приближаваше. 

Димб се зарадва, защото вярваше, че е срещнала ангела си хранител, който ще я спаси. Желанието й за живот изпълваше всяка фибра на крехкото женско тяло. Димб мечтаеше за ново начало..........без Илюзии

----

Пред нея се изправи млад мъж, на видима възраст около двадесет-и-шест години, загърнат в черна наметка. Той впечатляваше с играещите в стъклените му ириси пламъчета . Мъжът се усмихна злобно, но тя си въобрази, че усмивката му е приветлива и дружелюбна..

Той застана на съвсем малко разстояние от нея, а очите й светнаха, озарени от плаха надежда.

- Ще ми помогнете ли? Моля!! – едвам размърда устни Димб.

- Боли ли те? – младият мъж обгърна с топлата си длан брадичката й, надигайки я към устните си..

Димб кимна и сълзи от болка потекоха по лицето й, погалвайки нежно дланта на Агофелту, чието лице се разтегна в гротескна гримаса. Единакът впи устни в нейните и ги захапа докато не протече кръв. С ръката си стисна леко челюстта й така че да я заболи и отвърна:

- Ти си пътница към отвъдното, а аз нямам намерение нито да преча на пътя ти за там, нито да го улеснявам. Това заслужавате Вие, хората.

Агофелту се изправи, оставяйки Димб да кърви от болка, а очите й да сълзят и със зловещ смях продължи по пътя си. Личеше си, че цялата ситуация му е изключително забавна. С галантната си походка обърна гръб на момичето. Тя падна на земята. Еданакът  й метна  с пренебрежителен жест за Сбогом и изчезна в далечината така, както се беше появил - от нищото. 

Вятърът отвя и последната надежда на младата писателка за спасение – Димб остана като смразена точно пред потока - крайната цел на пълзенето й.

Слабото момичешко тяло се предаде на болката, свлече се във водата, която моментално го покри с водни лилии , а на повърхността остана само нежната глава на Димб, обградена с красиви кестеняви кичури.

Последната искра на волята –

за себе си да плача, ще откажа.....

---

Агофелту се отдалечи и полетя с доволна усмивка към луната, защото срещна нещо сравнително различно и интересно, а това го правеше щастлив... Още едно досадно човешко същество умираше благодарение на него.

Със спомена бъди проклета,

и радостта ти нека се покрие с тъмнина......

---

Димб се носеше безплътно в небитието, когато студена бяла ръка я докосна по челото. Нещо или някой я издърпа насила към светлината и тя усети невероятен прилив на енергия и сила. Оживяваше.