Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми говорила така. Реших, че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече, може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка че

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива той винаги се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само тогава изникваше тайна надежда за любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Докато вдишваше отварата си от билки, което правеше всяка вечер за успокоение, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, във зависимост от действието на противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото се очерта тъмна сянка, която бързо застана пред него. В този миг мълния разцепи на две небето и освети тайнствената фигура, която се оказа момиче с раздърпана, леко скъсана рокля и с разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше, той видя игривата усмивка и палавите пламъчета , подчертаващи лешниковите й очи. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви

Танцуват прашинки във сърцето ми, завихрени от пориви, понесени от спомени, покрили с плащ от ярост окаяните дни на настоящето... Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от добре заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата си червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като статуя лице на граф Ашелон Де Ла Винхазър . Крещят неистовите мигове на вътрешно прозрение, че само шепи думи през пръстите изтичат и времето - и то изтича в поредния напразен опит за величие . Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавн

-------------- Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца.  През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца.  Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.На вратата се