Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма. Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутилка че