Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Спомените се отвяваха от вятъра така, както купчината листа танцуваха, повдигнати от него – бавно и страстно. Устните на момчето докосваха нежното матово чело, докато ръцете отмятаха игривите къдрави кичури, закриващи чистото лице на момичето. Той усещаше топлинта на още неоформеното женско тяло, което често пъти търсеше утеха на неговото силно юношеско рамо, плачейки заради неправдите в детския живот. Никабел Диякфари стоеше на кея и се взираше в спрелите кораби. Морският бриз галеше с милувката си лицето на самотния мъж с леко набола брада и тъжен поглед, който се отдалечаваше отвъд хоризонта пред него. Той запали лулата си и очите му се изпълниха със сълзи , докато стискаше със свободната си ръка грижливо пазения медальон на врата му. Сантименталността, която прояви обаче се замени след няколко секунди от безразлична и студена празнота. С нея даряваше всички минаващи, осмелили се да го погледнат.  Той мразеше хората, всъщност няколко от тях,

Танцуват прашинки във сърцето ми, завихрени от пориви, понесени от спомени, покрили с плащ от ярост окаяните дни на настоящето... Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току-що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър. Крещят  неистовите мигове на вътрешно прозрение, че само шепи думи през пръстите изтичат и времето - и то изтича в поредния напразен опит за величие.  Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавно и със

---------------------------------- Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца. През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца. Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе проклятието й, както и огромното й нещас