Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

                Във вечерите, когато се чувствам        Самотна и някак си счупена Чувам мелодия Която ми напомня, че някога И аз дълбоко обичах Но нямаше смисъл Защото и днес самотата Стои на прага пред вратата ми Влиза и сяда на масата За да нищим истории От времето,  когато си мислех Че всичко този път ще е вечно  А всъщност не беше Както е било винаги Четейки "Ти пак ще обичаш" Сълзите пак ме въвличат В играта си Подобно на мъжките пръсти Търсещи утеха в косата ми И после си тръгвах, Защото съм им безразлична. Кому е нужно това Двуличие? Събирайки парчетата на душата си Залепях отново сърцето си, За да се отвори наново раната Да не се чувствам обичана От този, когото така силно исках. И тогава търсех утеха в бюрото си Където усилено пишех стихове, За да забравя поредната пародия На взаимност. Днес пък, започнах да рисувам Ей така, за разнообразие И да излекувам по-бързо душата си В подготовка за следваща среща "Какво ли ще бъде?" С новите замъци от илюзии Водещи

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

Омръзна ми да търся вечната любов  Поглъщайки емоционалните отрови И да надничам през накъсани покрови. Превърнах се в спасителен кивот На същества, който мислят ме за роб, Защото добротата ми не им се нрави. И на Използването гледа се като на Бог, Който разпорежда се с всякакви любови. Защо попадам все на фалшивите сърца? Или пък твърде рано е да се говори  За неща, които стават знак за "Стоп" Преди дори да се стартира спора Дали, или, ще има нещо между нас? А в действията несигурността говори.  Омръзна ми да търся истинска любов,  Живеейки безмълвно в илюзорния живот, За който предпочитам да творя история, В която няма да имам разочарования.

  В постоянна мрежа на съмнения Без компромиси и с вечно неразбиране Обикновено всичко бързо свършва Защото два характера са коренно различни. А още по-лошо е, че никой не разбира другия И няма как между тях сплав да се получи. Когато едностранна  е борбата за връзката Безспорно това събаря моста до основи.    Сълзите от радост се превръщат в безразличие, а близостта в отминал, носталгичен спомен, когато всичко някак изглеждаше стабилно, истинско, спокойно и прочувствено.   И все пак за себе си ще кажа, че за пръв път се чувствах сигурна в ръцете на любим, но с гордостта си тръгнах, защото не искам да насилвам чувствата на другия.  Така че, да, изгарям моста до основи, защото като че ли не виждам други изходи през огъня на страстите и мнимото приличие,  уви, този мъж дори не ме прегърна на изпращане.    

"Липсваш ми!" "И ти на мен!" Лъжливи думи под формата на суета, Заучена от филмовата романтичност.   Ако толкова ти липсвах, Защо не си до мен сега? Дори да е чрез телефонна неприличност. Не чувствам допира на твоата ръка.   Или пък успокоителна прегръдка, Която да докаже сигурността На фразите, които  самоуверено изричат Две личности, в игра на безсмислени слова.   Какво означава да има липса? В голотата на една душа, Създадена уж от двама, А всеки спи в своя си креват.   И как ще се усети тази липса? Когато няма двупосочен кръговрат Между рокада от тела, и опияняващи целувки.  Това ли ще нарича днес ярка  страст? Не искам и да слушам за такава липса Това е друго име за споделена самота, С  която хич не искам да привиквам,  Така че нека се спести една допълнителна лъжа.  

Често пъти се питам къде ли се вписвам в живота ти? Докато отговора ясно кънти в сърцето ми: „Никъде” Имам много красиви представи и даже мечти. Знам доста думи за влюбени и „сродни души” От книгите и някъде другаде. В необозрими далечини С незнайни морета, езера и дълбочини За които само съм чувала. Тъжно. Уви. Сред самотата на дните ми.

Хората се променят.   Докато станат някак странни и различни в очите на близките, но не и за себе си. Чувстват се   неприети от тях и сякаш фалшиви. Те се разделят с другите заобикалящи. Понякога остават самотни, макар че си дават вид на силни личности. Защото се чувстват неистински. И някак непълни. Но по този начин намират себе си. Често се случва сред всички различни маски и да загубят своята идентичност. От страх. Или натиск от страна на стадото в общественото съзнание. И илюзия за принадлежност към група. Някои личности спират да вярват в себе си и да се борят за мечтите си. Учудват се, когато някой им споделя, че се цени, постига успехи и ги празнува със себе си. Това събужда възхищение и доза завист, която може да погуби всички, които се задълбочат в нея. Валери стоеше в едно кафене и разсъждаваше по тези въпроси. Тя се чувстваше излъгана и ограничена от определен човек. Пиеше си бавно кафето. Всъщност жената сама беше   влязла в този капан на съзнанието. Сега тя пра

Author's right Очи, изпълнени с празнота, изгубени в бездна на безумие... Предадена усмивка срещна самота в новото си бъдеще, изпълнено с тъга. Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии за допир първи и последен с любовта. Умират чувствата, пораждайки заблудите за минало и бъдеще в играта на реалността. Очи безкрайно тъжни и изгубени, навяват болезнен спомен за радостта. Дълбока сянка на настоящата съдба, допуснала представата за грешна красота. 2013 г. 

Апатия отново, безумие и вечна самота, това е белега на хода на реалността. Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това, защото няма чувства истински в смъртта, с която през агонията досигаш дълбоко дъното на разбитата на парченца стъклена мечта. Мечта да бъдеш с някого, обичан при това, а ето истината – реално безразличие и суета, желание да промениш уж към добро съдбата си, да намериш обич и дори да не чувстваш самота, а в крайна сметка живееш си със заблудите и тъй, до края на живота ти, за теб света.. Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца на разбитата парченце по парченце твоя мечта, която смяташ, че ще има свое реално покритие някога, далече, в реалната ти стъклена мечта, а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...

******* За миг превърна се в пепел и последната искра, сменена някак си тактично със сърдечна празнота - Безупречна... Донесе Крах сред множеството упреци и се разбрахме мълчаливо - няма как да има Щастие... Усетих дупка - там вляво под гърдите си, студена тръпка преминава през нова пустота - Отиде си... В гонитбата на вечно мнимото разбиране не случихме на истински разперени крила - Строшиха се... Привлечени от изкушаващата гравитация, посрещнала с усмивка залеза на любовта - Измислена... С гордост от красив балон, изпълнен с илюзия на вечни спорове с крайна цел взаимна прямота - Пукна се... За миг изчезна малката ни вечност, изплетена в романса на две сърца - Изгубени... В очите изморени, потопени в миглите, покрити със сълзи от мълчалива самота - Умиращи... Автор: Виктория Минева