Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Отново стоя и се чудя Защо все още тичам След Хора, с които няма как да деля своя свят   И някак си се прехвърнах в преследвач. А като жена не ми прилича Да правя първи стъпки за любов Където няма взаимно привличане. Тези, същите чувства изгоряха до пепел Но все пак е хубаво, че някога вярвях в тях И ги изпитвах, докато не почувствах глад За повече от нещо, което просто да искам Но да го имам, няма как Дори и с вечна борба, Защото и сам война е войн, Обаче това не важи в любовта.  Та така, отдалечавам своите стъпки Защото няма смисъл от суета Когато липсва протегната ръка Или просто се среща Една безкрайна студенина.

  Отново аз май се влюбих В трудно достижим човек. По-скоро, бих казала, далечен, Защото ограничение е любовта, Когато има по-съществен фактор  За действия в условия на тъмнина, Която важно е да се прегъне. Сред всичко се намира светлина. И тъй, душата ми не ще посърне. Като дете наивно подавам своята ръка, Дори отсрещната страна да не отвърне, За мен по-важно е да споделя скръбта На този, който някак зъзне В избраната от него самота. Когато някого обичаш, Приемаш неговия избор И важно е да му дадеш крила. Дори душата ми с тъгата да осъмне, Аз зная, че редно е така.  А правилно ли е, или пък грешно? Не зная, в настоящата житейска суета На чувства, някак си недопустими, А може би така изглежда любовта.  И все пак, добре е, че умея се влюбвам Това говори ми, че жив ми  е дъха, Сред тази поголовна смъртност  На хиляди заобикалаящи сърца, Забравили какво е истински да обичаш Между себелюбието, дълга и отговорността, Или пък да кажем приоритети на грижовност, Но някои май го наричат коване

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

Сбогувах се с една мечта в очите ми и с капка нежност Остана спомен в доброта На рационална непонятност Безцелно реех се в свят На мисли, приказни картини Които тропнаха с крак А време от живота ми отмина И днес, тиктака малкия часовник От ден за ден, с прегръдка в нощта На чуден сън и колеблива вечност Изчезнали в душевна пустота Наново пак ще започне всичко Игра на думи, мимики и смях Отекли с далечна гръмогласност В търсене на нова красота Сбогувах се с една мечта Усмивка блага устните разкриват Дали пък беше или   пък не е Мираж от стъклен, пясъчен чаровник