Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето. Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи. Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от така

Не ми отива да съм трайно апатична Та аз съм винаги с разперени криле С хората съм напълно автентична Дори да си заминат , не питам „ На къде ?“ По пътя винаги ще има песни прозаични Преплетени с въпроси за идентичността На болки минали , пробягващи тъги ,   вини ... Тъй както птиците политат , някога умират В живота ничий няма вечни времена Сплотено с човешките съмнения Минава настоящето , забутва се в мисълта В игра безупречна и позволена   На съжаление и суета А всъщност ценно и   единствено Е споделянето на мига