Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

За мен всеки ден е празник. Без увъртане. Създава емоции. От срещи с изключителни същности. Преоктриване. В нежни нюанси. Няма фалшива приказност. Нито пресъздаване на измислени образи. С безусловност. Посрещам утрото. Обсипано с нови хоризонти. И истинска чувственост.

Излишни думи гонят се с проблясък.  Без мисли срещат се емоции с крясък.  От край до край ръката - изиграна. Залогът падна - спасен е от измама.  С лъжовно-чувствено превръщане.  В бездънност на сърдечна яма. Траги-комичен вик на минало.  Раздялата остава няма.  До нова среща и подхравнане.   В обзорна крайна сметка..  Излишно се събира ненужен пясък.  На стари спомени в красива стъкленица.

Беше надвечер.Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него.По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не изчезва

Снегът стопи последната следа. В тихи стъпки сълзата  си отива. Притичва бързо Яростта.. Водата спомена отмива.. А дамата си тръгва като по часовник От стената. Хлопва замръзнало махало. На вярата. Отива си завинаги скръбта. А изневярата изгуби простотата си. Мъжът заплаква с душата си.  Снегът завинаги му я отне. Вдъхновено от тази песен

В игра на думи си оставаме сами. И по-добре е някак си така - по-истинско.  Наместо дълго мислени, оплетени лъжи да си признаем честно. Нас Не би. За танц любовен пагубни са устните, целуващи до безпотопност студено отражение. На Другата, която пазеше мига от крайности до Новолуния. А дотогова гонят се звезди. В очите, избодени от плач и изтъкани в лудости да търсят се будилници за слепия.. Аз зная, че далеч от лесно е да ме изпиваш в заблудата, че може да съм влюбена..  До забвение. С еднообразно скубене в потънали отдавна многоточия..Измежду другото. Аз зная, трудно е да се събуждаш  и оглеждаш в самотата ми, та тя кънти така, че чуват глухите.. На пръсти в очевадно безразличие. Ненужно е. И някак си излишно да имитираме.. Усмивки.. Породени от навика за подкрепления.. физически.Отритнати, но и напълно живи..за себе си.

От днес играя на писания. Нали съм все такава романтична? Преплитам тонове с дихания Поредна връзка пак издишва.. Приятелите, казват, са съюзници А може би са просто огледало. На личност, бродеща в илюзии С наивност в голямо предозиране. Прекъсват връзки хората с думите, Отвеяни в душевно, някак си, безвремие На минали копнежи и емоции. Изгарящи на клада настоящето. Приятелството, казват, е сакрално. Уви, понякога и фалш покрива миглите. Тъй Пърхащи. От казаните истини. Болезнени за другия и той побягва. Прекъсването е добро усамотение. Гарнирано с нежелани размисли. Заради бягството към стари спомени И хора, сенчести, но съществуващи.. Понякога се отразяваш в другия. А той не иска тъй жален да се вижда. Навлизане из личните пространства. Не води друго, освен тягост и малоумие. Прекъсвания в породени слабости. Ментално действаща, неистинна идилия. Опияняваща до среща челна, с накъсване. В парцали. На лъжовни взаимодейст

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли. Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен. Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо. Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори след много го