Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Срамувам се... от себе си, заради твойта вечна грубост... Мечтаех си за... нежността, а ти убиваш я с такава лекота... Потърсих... светлинка в дебрите на твойта тъмнина... Желаех... малко топлинка, наместо бурната вихрушка... Запалих... мъничка искра в огъня на твоята студенина... Разрових се... в пепелта, за да намеря там изгубена душа... Срамувам се... от слабостта си, да жертвам всичко в името на любовта... ---- Говорех си... с постоянството сама, а срещнах непримирима тишина... Избухнах... в бурен гняв, докато ти със спокойствие ме наруга... Заплитах... думи сложни, бледнеещи пред твоята словесна простота. Срамувам се... от себе си, че участвам в твоята измислена игра... ---- Страхувам се... от себе си, докато продължавам да търпя... Откривам, че... не заслужавам да страдам, заради чужда празнота... Срамувам се... от твойта глупост, защото не разбираш какво е Самота!! --- Ридаех... ала сили нямам вече, несподелен оказа се и днес плача... Срамувам се... от себе с

Author's right Със сивите сенки се сливам, изчезват цветните картини. Усещам сивото ежедневие, появяват се сиви чудеса. Виждам сивото безличие, цветните снимки в сивите им рамки. И наоколо става сиво  - студена, безжизнена сивота. Очите в мен са пустиня, не виждам нищо, само сив път. Лицата изчезват безспирно, няма мечти – само една сивота… Наоколо – сива жестокост, животът – сиво безсмислие… И мрачни, и тъжни са хората, загледани тъпо в една сивота. И аз съм поредната сива сянка, мечтая  за красота, мечтите – сиви форми. Виждам и чувствам сивото бъдеще, изчезвам като всички в сивота.