Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Author's right Очи, изпълнени с празнота, изгубени в бездна на безумие... Предадена усмивка срещна самота в новото си бъдеще, изпълнено с тъга. Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии за допир първи и последен с любовта. Умират чувствата, пораждайки заблудите за минало и бъдеще в играта на реалността. Очи безкрайно тъжни и изгубени, навяват болезнен спомен за радостта. Дълбока сянка на настоящата съдба, допуснала представата за грешна красота. 2013 г. 

Танцуват прашинки във сърцето ми, завихрени от пориви, понесени от спомени, покрили с плащ от ярост окаяните дни на настоящето... Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току-що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър. Крещят  неистовите мигове на вътрешно прозрение, че само шепи думи през пръстите изтичат и времето - и то изтича в поредния напразен опит за величие.  Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше л

Докосва вятъра и нашепва думите, които иска да чуе всеки любим, поддържащи огъня, спомена незабравим, но тъжно превръщащи пламъка в пепел... Гледа града и празните улици, покрити с прах, създаващ дима.. Дори и гората угнетена мълчи, изгубила някъде там мечтите си.. Красива тъга отразява реката от слънцето, изгаряща в парата, убиваща всеки грам живинка, неподвижен е даже и ритъма.. Изгаря от горещината и задуха и последната капка на нежността, изсушаваща надеждната сълза, живяла вечно в илюзорната визия... Сухо, но ветровито плаче времето, неспиращо тумора във всяка душа на болка, разкъсваща в дълбочина.. Носталгия по несъществуваща красота..

Приятелите скъпи на къмпинг са и си играят на помирители.. Уви, май сполучи тяхната многообичана игра с думите... Спечелихме забита дълбоко в гърба кама.. И радостни усетихме на кръвта вкуса... Доволни сме, че получихме унижение, а как ни идва от цялото сърце смеха... Красиво е, когато паднем, потъвайки в нашата земя.. О, чудо! Подадоха за помощ честната ръка, но някак си натикаха ни по-дълбоко в калта.. До гуша идва сладката хармония, В лагера остана за дълго нашата тълпа... Ето, дойде време по пътя да си ходим в разпален огън или в преливаща вода..

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти си на едно

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...

Въздушни кули - срутват се на пясък Без смисъл мисли прогонват се от вятър Слепците гледат - очи умират в блясък И глухи чуват - подхлъзват се на плясък  Светци неземни - по дъното се реят, набожни роби за демоните пеят Накладен огън - превръщасе на прах, а всичко живо със себе си играе шах   ،Умът убива бедното сърце, а волята горката - стана за мезе Игра на котка-мишка с глупостта  и споменът се пази зорко от гордостта Идеи много в презумция една, новороден умира в болка и тъга, подложен от безвременни мъчения, живеещ перпендикулярно на реалността  Светът върви обратно някъде, не мисли никой, само суета Илюзия, че хубаво се влачиш дълбоко и бездънно в калта  Но не, не се говори за депресия, несвързан е брътвежът на мъртвата душа Цари велико кралско безразличие, погледнато през цветни стъкълца     Източник: Профил в този сайт