Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

Тази нощ сънувах сън. Не го помня, но знам, че беше шарен. Образите изглеждаха съвсем ярки, почти като истински, но тъжни. Някой помаха.. за сбогом, друга сянка пък наблюдаваше.. Усещах усмивката й - презрително-иронична, но и изпълнена с мъка. Протегна невидимата си длан сякаш за допир, но не я докоснах. Досетих се, че сигурно е новата форма на самотата в отделна част на сърцето или просто нова неяснота - поредна по номер сред купа от всички останали. А може би сляпа илюзия гонеше съня ми? Не, определена с точност несигурност и липса на спокойствие.Събудих се. Хлад прегръщаше тялото, а потта течеше неспирно, почти като сълзи, когато ги има. Сухота - очите пресъхнаха.Трудно заспиване - умората надделя. Изчезнаха следите от съня, потъвайки дълбоко в подсъзнанието докато отново се появят като безкрайна спирала...Иначе нищо конкретно..Просто сънища, които напомнят за себе си..В моята личност.