Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

Танцуват миговете. Иначе невзрачни.  В полет на отминали илюзии за настояще. Преплетоха се пътищата някога. С конец и ножици приключиха. Безбройни думи неизказани. Остават. Само визии по памет. Мелодии в отворено съзнание. Приети личности. До безрезервност. Играят си безропотно играта. На отражения и думи в мрака. Към края се промъква светлината. С крила и мъдрости от зодиака.. Понеже няма теми за говорене. Че времето резач е на душата. Превръща се доверие в лицемерие. Дали не става дума за Илюминати?

Излишни думи гонят се с проблясък.  Без мисли срещат се емоции с крясък.  От край до край ръката - изиграна. Залогът падна - спасен е от измама.  С лъжовно-чувствено превръщане.  В бездънност на сърдечна яма. Траги-комичен вик на минало.  Раздялата остава няма.  До нова среща и подхравнане.   В обзорна крайна сметка..  Излишно се събира ненужен пясък.  На стари спомени в красива стъкленица.

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти си на едно

Миризмата на току-що изпечени сладки, допълнена със завоалираното докосване на черно кафе, дразнеше приятно обонянието. Ароматите се преплитаха с различните благовония, съпъстващи като невидима аура всички жени, излезнали в разцъфналата коимбрийска утрин..Дама с грациозна походка слезна бавно от борда на пристигнал кораб, украсен с голяма статуя, покриваща предния нос. Обвита в наметалото си, изпод чиято качулка се виждаше съвсем малка част от лицето, жената дари с пренебрежението си хората на пристанището. Погледът й, полускрит от плата, спря рязко върху седналата фигура, около която се скупчваха много малки деца с искрящи от вълнение и очакване очи.Възрастните попиваха с мръсни кърпи потеклите им сълзи, които сякаш се вливаха в създадена явно от разказа на седналата жена. Около себе си тя сякаш създаваше невидима река, изпълнена с горчилка, солена безличност и неприятни чувства, които се вливаха в замръзнало течение...Безцветна картина се оформяше и от самотния силует, загърнат в