Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

  Помислих си, че може би ще се получи този път моят несподелен захлас. А през годините те виждах  често в съня си, припомняйки си онази първа среща между нас. Дали пък бях, или пък не,  с ума си? Да вярвам, че е писано да казвам "нас". Но днес, след скорошната ни комуникация Разбрах, че не копнееш ти по мен с глас, За теб  съм само спомен от носталгия На младостта, когато бяхме в клас И писахме хартиени писма, като хилядолетия. А дневните мечтания при мен са вече час. Страхувам да призная, че може би, обичам те, Защото знам, че допусна ли го този факт, съм не по-добре от птица, която е загинала, Преследвайки мечта за топъл и уютен бряг. Ще продължа напред, под самотата на чадъра си, Защото не виждаш ти  в мен жена, до тебе да съм аз.  Дори не тръгват да текат сълзите ми, Защото нищо, никога, не се започна между нас.    

Беше надвечер.Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него.По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не изчезва

Author's right Очи, изпълнени с празнота, изгубени в бездна на безумие... Предадена усмивка срещна самота в новото си бъдеще, изпълнено с тъга. Изчезнаха мечтите, сменени с илюзии за допир първи и последен с любовта. Умират чувствата, пораждайки заблудите за минало и бъдеще в играта на реалността. Очи безкрайно тъжни и изгубени, навяват болезнен спомен за радостта. Дълбока сянка на настоящата съдба, допуснала представата за грешна красота. 2013 г.