Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

Времето за проглеждане винаги идва. Дали от ежедневните битки, които всички водят или поради липсата на резултати от това, което вършат хората, няма значение. Въпроса е човек да разбере дали едно нещо е "неговото" или не. Това се случва само, когато един индивид е достатъчно наясно със себе си. Това става с четене, разговори и само-наблюдение. Как да сме наясно със себе си? Сред множеството ангажименти, различни енергии и дейности, които поглъщат времето ни, загубваме нещо важно. Реалната си преценка за ситуацията. Например: Аз искам да съм успешен и богат писател, който работи в къщи. Това обаче става с ежедневно писане, много познанства и обсъждания с публикуващи компании. Не всеки има времето, нервите и волята да се справи с множеството изисквания на заобикалящите го в живота хора. Затова е нужна голяма доза инат, огромна подкрепа от близки и не чак толкова хора. А тя обикновено липсва. Затова остава само личността и нейните цели. В повечето случай човек е сам срещу всичко

Знаците на волята /по Тренинг на Робин Шарма/ „Животът ти е благословия на нашият цял свят. Имай смелостта, дързостта и мъдростта да покажеш най-доброто от себе си днес. Ние заслужаваме това от теб.“ Робин Шарма След като стана въпрос за  тренирането  на вродената  воля , сега идва ред да се уточнят знаците, които говорят, че един човек има силна воля: §   Самоконтрол – волята е като мускул в мозъка. Тренирането й се нарича самоконтрол. Хората се раждат с воля, но за да постигнат нещо повече са нужни ежедневни тренировки. §   Избор – колкото повече избори за тривиални, битови неща се правят, толкова по-малко воля остава за наистина важните неща за индивида. §   Време – времето за правене на избор е между 2-5 секунди като не е нужно да се мисли твърде много за ежедневните, рутинни действия. Има три превъзходни метода на лечение, така да се каже, когато човек е позагубил волята си, а те са: §   Медитация по 1 час дневно – тя спомага концентрацията към съответн

Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.       Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се преборих. Продължих и го

„Сънувах сън. Кой наистина беше този човек? Забравила съм.” . Шарлийн отвори очите си, в които все още усещаше напрежение. Сънят й мина като на лента. Опита се да си припомни. За съжаление неуспешно. Мъжът имаше сини очи и светло кестенява коса, но как се казваше? Въпросът не й даваше мира и тя се разрови в старите си снимки от времето, когато още се усещаше емоцията от разлистването на страници от фото албума. Днес дигиталните изображения заменяха всичко това. Гледа дълго пожълтелите страници извън найлоновите обвивки. Прехвърли пет години назад, нищо, после десет. Не откриваше лицето му. Сънят не винаги се сбъдва, казваше майка й, особено ако е видян рано сутрин. Шарлийн излезе да се разходи край морето, но движението на най-разнообразни транспортни средства беше в своя пик. Жената тръгна пеша с бавни крачки към шума на морските вълни. По пътя слушаше музика. Реши да изпие една чаша кафе, все пак рано сутрин това е най-доброто за разсънване. Тя заслуша вълните, макар че се

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви. Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци. Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава.  Родителите й н