Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Ти знаеш ли как изтича времето в сърцата? Почти като прашинките на пясъчен часовник.  За кратките минути по лицата Останаха следи от минали емоции, Довели днес до безразличие.    Да споделим само, че не следваме си профила На "Фейсбук", загубили сме идентичност Във виртуалните "Игри на Волята". А искам да ти кажа, че ми липсваш Но смея ли да тръгна срещу своята първичност? Не ми се иска отново аз да правя първи стъпки Към теб, защото знам, че не желаеш дама  напориста Ще хукнеш надалече, ведно с другите,  Които някога преследвах с честност. Със спомени от цяла вечност Не се създава истинското влюбване. Защо ми казваш, че въпрос е на момента? А той като че ли бе изпуснат. Около двадесет години, с  предизвестие. Но днес отново си хортувам със заблудата, Че най-накрая ще се напасна по човечност С любим, на който да поема грижите, Защото аз все така наивна си оставам - Като спасителят на буреносците, А те отлитат след като се разтреперят От думите ми, галещи им егото

Litlle Robot Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робот

Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често неслушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота. Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ? В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени.  Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата. Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Често пъти се питам къде ли се вписвам в живота ти? Докато отговора ясно кънти в сърцето ми: „Никъде” Имам много красиви представи и даже мечти. Знам доста думи за влюбени и „сродни души” От книгите и някъде другаде. В необозрими далечини С незнайни морета, езера и дълбочини За които само съм чувала. Тъжно. Уви. Сред самотата на дните ми.

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудноститите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и несрещнати личности. Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба. Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правят разни дълбоки с

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви. Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци. Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава.  Родителите й н

Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна е, но е истинска и буди размисли. Познавам доста хор а с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен. Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени, сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо. Разбие ли се на парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и понякога, дори след много го

Сърце на гордост - еквивалент опустошение, душа – новостроено леденостенно уравнение.. Вина плюс гузност значи заедност с усещане за самота, Гняв и яд равнява се на регресивно геометрично безразличие, извадено от аритметичната прогресия на любовта, а после следва нулево разбиране, накрая отрицателна величина...

Сърцето е като раздърпана кошница, пробита от иглите на болка и разочарование. Сълзите изтичат през множеството пролуки. Скелетът на кошницата също е мокър - подгизнал от умора и причинил мухъл на чувствата. До днес си стои непочистен. Чувствата са специфични плетеници, създадени от хубави и лоши мигове, които се подклаждат от огъня на силни изживявания, чиято прегръдка изцяло обгръща сърцето. Понякога кошницата не може да се доплете, защото скелета й е нестабилен или пречупен. Тогава се започва на чисто - с нова плетка от мигове. Тя свършва с поредните пробиви на лоши емоции и се започва отново.. Кръговрата е пълен, непроменен и безкраен. Често пъти умората от борбата спира плетеницата, но точно тогава се намесва сърцето. Вариантите са различни - укрепване на импровизираните стени на кошницата; ново раздърпване или забравена сивота, която води до дъното. Това е въпрос на личен избор, който може да е грешен или правилен в зависимост дали човек живее за себе си или за другите.