Някак сладникаво

Валери хвана такси. Бързаше към автогарата. Лек полъх от прозореца раздвижи шала на раменете и косата й. Стана й романтично ,защото си представи как вятъра си играе с кичурите й. Плетеница от зелено и тюркоазено, което се отразяваше нежно в лешниковите й очи и ги озаряваше, се смеси с отраженията на слънчевите лъчи.

Таксиметровият шофьор я наблюдаваше за кратко с изучаващ поглед. Напомни му за него навремето, когато той бързаше за автобуса, който го водеше при любимата в друг град. Той разказа на Валери историята за любовта си и тя се усмихна загадъчно. Слънцето озари лицето й. Слезе от таксито. Времето беше горещо и Валери забързано отиде да си купи вода и да натовари багажа си в автобуса.

Множество абстрактни цветя си играеха със слънчевите лъчи по повърхността на малкия куфар с колелца, който винаги и навсякъде я придружаваше. „Какво му трябва на човек?“, мислеше си тя, „Чанта, слънчеви очила и шал!“. Колкото по-цветни и контрастиращи, толкова по-добре, макар че жената обичаше тъмните цветове. Тя обожаваше комбинацията им с ярките. Такъв стил имаше – готически и ексцентричен.

Валери се качи в автобуса и се разположи удобно на две седалки. Той се препълни, както винаги, но тя не се учудваше. Транспортът минаваше на рядко, а разстоянието от този град до нейния роден беше голямо. Седна удобно в дъното на последната двойка места. Валери се радваше, че нямаше никой да й се пречка, докато си чете книгата, когато се появи мъж.. Нямаше място в автобуса. Човекът се оглеждаше недоволно и припряно. Тя го покани с поглед на съседната до нейната седалка. Мъжът имаше добро телосложение и изглеждаше нисък, но не набит. Мускулите му бяха добре оформени, но в никакъв случай груби. Той даваше вид на арогантен и нахален тип, на който не му пукаше от нищо. Седна до Валери и през слънчевите си очила извърши преценка на външния й вид. Дали остана доволен или не, не я интересуваше.

Мъжът си извади телефона и огледа критично седалките – нейната и неговата, които се покриваха с прахоляк и мръсотия. Той направи гримаса на недоволство без да й обърне внимание или поне така изглеждаше. Климатикът в автобуса духаше силно и охлаждаше до студ. Валери се зави със шала си и сложи малки слушалки в ушнитете си миди, за да се наслади на музиката, която обичаше и я успокояваше. Тя неволно докосна мъжа до себе си  и усети как той потръпна. На свой ред тя също усети преминаващи пеперудки в цялото си тяло и се усмихна чаровно и леко. Валери усети, че сърцебиенето на спътника й се засили за миг. Тя имаше силна интуиция за тези неща. Намести си слънчевите очила и се доуви в шала си по начин, който да не докосва ръката на човека до нея, за да не го притеснява, мислеше си тя. Момичето винаги се съобразяваше с всички останали и по-рядко със себе си.

 Валери изпита вътрешна наслада и се почувства ценна като жена при този допир. Тази форма на общуване доста често й липсваше, но пък компенсираше липсата с кратки моменти на срещи с най-различни и интересни вдъхновители от мъжки пол, които тя преценяше като такива. Наричаше ги музове. В повечето случаи нищо не се получваше между нея и тях, но оставаше тръпката. За нея емоцията беше водеща в живота и дори даваше смисъла му. Валери задряма под тоновете на любимите си песни. Климатикът на автобуса духаше в главата й, но тя се унесе в лека дрямка.

Жената сънуваше, когато усети въздух и желание за допир покрай тялото си. Мислеше си, че все още спи, но когато се пробуди, видя, че климатика й не работеше. Спомни си, че беше включен като задряма. Погледна мъжа до себе си, който също слушаше музика и се унасяше. Под стъклата на слънчевите му очила се виждаха клепачи с дълги мигли, които пробудиха отново тръпка в нея. Докато го наблюдаваше, мъжът я погледна бегло и в същото време пронизващо. Сякаш че тя нарушаваше личното му пространство.

Валери се обърна на другата страна, но по очите му разбра какво се е случило. Той се притесняваше за нея и да не настине, поради което беше спрял климатика й. „Какъв Кавалер! Колко малко такива имаше вече?“ мислеше си тя. Мъжът се правеше, че спи и между двамата цареше напрежение, но всеки упорито си слушаше музиката със слушалките и не смееше да заговори другия.. На пътничката й стана някак сладникаво. Тя започна да си представя романтични сцени, повлияни от книгите и филмите, които често гледаше и четеше.. Емоцията и тръпката на любовното опиянение, дори и изкуствено, винаги топлеха. Това даваше храна на душата и подслон за сърцето, което приличаше на проскубано птиче, намокрено от дъжда.. Перата, разбира се, винаги израстваха отново, но мокрото и празно пространство оставаше до забвение.

Когато Валери събра смелост да пита спътника си за нещо тривиално с цел опознаване, автобусът спря и те мълчаливо се сбогуваха. Спирката  и на двамата свършваше тук, на тази автогара. Не се запознаха, само се спогледаха за миг, преценящо. Вероятно нищо нямаше да се получи между тях дори да опитаха, а може би щеше да се получи. Незначителност. Още един шанс отмина, но винаги имаше други..Защото всяка среща е смислена и ако й се позволи, създава усещания...