Приказен Сън
За пореден път няма никой до мен и съм сама в някакъв приказен сън, който всъщност далеч не е приказен, а всъщност е новият стар мой кошмар – да се боря сама за пълна безумица и да имам надежди... смешно е – каква суета. Жалка картина, различавам я в тъмнина, сякаш някой ден е и е светла нощта. Виждам контури, но ясни очертания на фигура, която се движи винаги съвсем сама в сенките на света от другата страна, която всъщност е фалшива, но истинска. Виждам камъни, чувам светлини, плувам и давя се в пламъка на вода, когато потъвам, сякаш изплувам отново, за да продължа да гоня изгубената кауза да търся вяра в неистинските познати неща, да бягам от истината, а тя е вечна самота. Отново виждам очите на жестокостта и приемам нейните истински удари, целящи да ме откажат от комичната суета, да се боря самичка за някакви измислици, а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата, нямало ги е никога – нито преди, нито сега...