Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Слушам тази позната на всички стара песен. Повечето я свързват с любов, но аз открих ново нейно значение за мен и сърцето ми. Често пъти хората слушат други и започват да си вярват, че и те искат същото като тях. Далеч не е така. Но винаги принципа "широко затворени очи" е по-удобен от реална битка с несъответствията на желанията в сърцето и това, което реално се случва. Често неслушането или по -скоро нежеланието за чуване води до негативни чувства на завист, на безпомощност, безнадеждност и липса на отговорност. Хората бягат от недобрата за тях реалност, кой с игри на думи ,кой с компютърни такива или други форми на скриване на главата в пясъка. Валери си мислеше това, докато пътуваше по служба с междуградския автобус. Слушаше спътниците си, не лично нейни, но присъстващи, в превозното средство. Всички се оплакваха и мърмориха колко бил тежък живота. Няма нищо лесно и леко или поне със сигурност не е безплатно. Нужни са усилия, за да се срещне човек с нелицеприятната с

Новогодишната еуфория мина. След много празнуване хората се върнаха към ежедневието си. Самотни, замислени, студени, несигурни и така естествено истински. Валери се разхождаше по осветените улици. По януарски, тоест със силна украса сякаш за заблуда на някого и отклонение от   пътя. Във всичко. Задъхани, умислени и бързащи за някъде. Вървяха. Начумерени. Защо ли? – Може би липсата на вяра или нещо друго, Валери не знаеше. И не искаше да научава.   Летаргия. Състояние на духа, което пробужда дълбоки, понякога леко мрачни размисли, за да се появи светлината в тунела. На задънените улици. Имаше една кънтри песен – „След всеки дъжд изгрява слънце“ и да, наистина сред всеки мрак идва светлината на прозрението. За това е нужна изолация от шума на думите и проектираните очаквания. Да се прави нещо, което не е желано от сърцето. Валери вървеше загърната в шала към автобуса си –замислена, студена, самотна и несигурна. Защото в момента така искаше, а всяко желание има последств

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ? В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени.  Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата. Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Често пъти се питам къде ли се вписвам в живота ти? Докато отговора ясно кънти в сърцето ми: „Никъде” Имам много красиви представи и даже мечти. Знам доста думи за влюбени и „сродни души” От книгите и някъде другаде. В необозрими далечини С незнайни морета, езера и дълбочини За които само съм чувала. Тъжно. Уви. Сред самотата на дните ми.

Валери често мечтаеше през деня. Затова и хората я мислеха за разсеяна. Нея това не я интересуваше. Тя имаше конкретна визия за живота си, която подхранваше всеки ден с позитивни мисли и малки действия. Жената ги насочваше към себе си и винаги й се случваха интересни, приятни и малко поучителни неща. Защото ги привличаше. Валери често си представяше, че има дълга, готическа рокля от дантела, тюл и кадифе, които падаха тежко и се развяваха ефирно от вятъра. В главата й. Тя действително получи такава като подарък. Чистата вяра в желаното нещо го превръща в истина. Така или иначе, жената не обличаше тази рокля две години. Пазеше я за подходящи случаи. Тя не осъзнаваше, че всеки един момент е специален докато не почувства своята вътрешна трансформация, макар и породена от драматични събития в живота й. Уроци за мъдрости. В реалността Валери ходеше на семинари за развитие на личността си, което я обогатяваше. Тя предпочиташе да живее в свой личен свят, който пренасяше и в живота с

Хората се променят.   Докато станат някак странни и различни в очите на близките, но не и за себе си. Чувстват се   неприети от тях и сякаш фалшиви. Те се разделят с другите заобикалящи. Понякога остават самотни, макар че си дават вид на силни личности. Защото се чувстват неистински. И някак непълни. Но по този начин намират себе си. Често се случва сред всички различни маски и да загубят своята идентичност. От страх. Или натиск от страна на стадото в общественото съзнание. И илюзия за принадлежност към група. Някои личности спират да вярват в себе си и да се борят за мечтите си. Учудват се, когато някой им споделя, че се цени, постига успехи и ги празнува със себе си. Това събужда възхищение и доза завист, която може да погуби всички, които се задълбочат в нея. Валери стоеше в едно кафене и разсъждаваше по тези въпроси. Тя се чувстваше излъгана и ограничена от определен човек. Пиеше си бавно кафето. Всъщност жената сама беше   влязла в този капан на съзнанието. Сега тя пра