Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Танцуват миговете. Иначе невзрачни.  В полет на отминали илюзии за настояще. Преплетоха се пътищата някога. С конец и ножици приключиха. Безбройни думи неизказани. Остават. Само визии по памет. Мелодии в отворено съзнание. Приети личности. До безрезервност. Играят си безропотно играта. На отражения и думи в мрака. Към края се промъква светлината. С крила и мъдрости от зодиака.. Понеже няма теми за говорене. Че времето резач е на душата. Превръща се доверие в лицемерие. Дали не става дума за Илюминати?

Черен чай. С натрапчив вкус. Горчилка. В порцеланови щрихи. Шкафове. Пълни с фотографски ленти. Хартиени листи. Обвити с Прашинки. Пробягващи думички.Физиономични. Недочетени истории с неми въздишки. Мрачно тършуващи. В оскъдни одежди. За избягали някога рицари. ВЧаени размисли минава денят ми. С захарна лъжица за филмови спомени. Приказно - тъжни и смешни орисници. Щастлив е наистина само лудия.. В неговата градина измислена. С лакомства, шапка и доза себичност. Така пише по книгите... Прозаично.

В отговор на стиха на Ели Зарева  Здравей, Любов! А всяка обич в пепел се превръща. За да възкръсне с нова сила пак. Чрез чувството, оставащо могъщо . В изгрева на нощната луна. Страстта изпива до забрава. Поредна доза от Любов. Защото тя не остарява.

И все пак, Как стигнахме дотук? Дълбоко лична липса. Погребахме всемирния покров. В бездействия и думи иронични. Настъпва време за отделен път. По който всеки сам да си поеме. С Твърдост на юмрук. В посоки нови от запад чак до юг. Надеждите остават си. Напук. И нека не звучи отново „ Back For Good” .

За мен всеки ден е празник. Без увъртане. Създава емоции. От срещи с изключителни същности. Преоктриване. В нежни нюанси. Няма фалшива приказност. Нито пресъздаване на измислени образи. С безусловност. Посрещам утрото. Обсипано с нови хоризонти. И истинска чувственост.

Излишни думи гонят се с проблясък.  Без мисли срещат се емоции с крясък.  От край до край ръката - изиграна. Залогът падна - спасен е от измама.  С лъжовно-чувствено превръщане.  В бездънност на сърдечна яма. Траги-комичен вик на минало.  Раздялата остава няма.  До нова среща и подхравнане.   В обзорна крайна сметка..  Излишно се събира ненужен пясък.  На стари спомени в красива стъкленица.

Беше надвечер.Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него.По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не изчезва