Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Самотната цигулка свири в оттенъци. Наивно сред каменни реки и гробници. Изпразнени от множество съкровища. От скъпоценности, чували страсти и очакване. За по-изчистена мелодия със смазване на струните. Докато вятърът отвява танцови съзвучия. От мемоари разни, заключени в ковчежета. Прибирани на далече от телата си. Зашити в ръкави с тюл, обвити по дължините си. Играят нежно с музика от водопади. С коси развеяни, докосвайки се в рамото. На плътни устни, нежност и излъчване. За непризната женственост. В пълнолуние. От бледност отразена в светлината си. Красива дама без кавалер и гонеща илюзии. Потънали в периодичен прах десетилетен. Средновековен бард играе роля на беззвучния.

Докосва вятъра и нашепва думите, които иска да чуе всеки любим, поддържащи огъня, спомена незабравим, но тъжно превръщащи пламъка в пепел... Гледа града и празните улици, покрити с прах, създаващ дима.. Дори и гората угнетена мълчи, изгубила някъде там мечтите си.. Красива тъга отразява реката от слънцето, изгаряща в парата, убиваща всеки грам живинка, неподвижен е даже и ритъма.. Изгаря от горещината и задуха и последната капка на нежността, изсушаваща надеждната сълза, живяла вечно в илюзорната визия... Сухо, но ветровито плаче времето, неспиращо тумора във всяка душа на болка, разкъсваща в дълбочина.. Носталгия по несъществуваща красота..