Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Знаците на волята /по Тренинг на Робин Шарма/ „Животът ти е благословия на нашият цял свят. Имай смелостта, дързостта и мъдростта да покажеш най-доброто от себе си днес. Ние заслужаваме това от теб.“ Робин Шарма След като стана въпрос за  тренирането  на вродената  воля , сега идва ред да се уточнят знаците, които говорят, че един човек има силна воля: §   Самоконтрол – волята е като мускул в мозъка. Тренирането й се нарича самоконтрол. Хората се раждат с воля, но за да постигнат нещо повече са нужни ежедневни тренировки. §   Избор – колкото повече избори за тривиални, битови неща се правят, толкова по-малко воля остава за наистина важните неща за индивида. §   Време – времето за правене на избор е между 2-5 секунди като не е нужно да се мисли твърде много за ежедневните, рутинни действия. Има три превъзходни метода на лечение, така да се каже, когато човек е позагубил волята си, а те са: §   Медитация по 1 час дневно – тя спомага концентрацията към съответн

Litlle Robot Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робот

Здравейте и Честита Нова Година 2018! От дълго време не съм писала в блога си по ред причини, като най-основната беше разочарование и нежелание за това. Така или иначе, всичко приключва в даден момент, за да постави началото на нов житейски период. Искам да пожелая на всички, които са ме чели и четат все още една Успешна Година! Под успешна, разбирам превръщането в по-добър човек към себе си и другите Поставянето на цели в началото на годината е масово явление, но нека тези цели да са постижими, като под постижими, разбирам такива, свързани с даване на срок, правене на стъпки и реални действия. За мен лично 2017 не беше добра година, но пък беше поучителна и то много... 1. Имах желанието да смъкна 5 кг, но качих толкова през 2017. 2. Имах желанието да си намеря ново професионално поприще, уви, неуспешно. 3. Да редактирам и преиздам книгите си, уви, неуспешно поради мързел и други подобни причини. 4. В края на годината правих ремонт, още стоя без мебели. 5. И парите, ах, тези

Сбогувах се с една мечта в очите ми и с капка нежност Остана спомен в доброта На рационална непонятност Безцелно реех се в свят На мисли, приказни картини Които тропнаха с крак А време от живота ми отмина И днес, тиктака малкия часовник От ден за ден, с прегръдка в нощта На чуден сън и колеблива вечност Изчезнали в душевна пустота Наново пак ще започне всичко Игра на думи, мимики и смях Отекли с далечна гръмогласност В търсене на нова красота Сбогувах се с една мечта Усмивка блага устните разкриват Дали пък беше или   пък не е Мираж от стъклен, пясъчен чаровник

Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми.   А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие. Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа   в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отм