Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И днес минава. С пролетния дъжд. Отмива мисли мокри. За трепета, изпитан поне веднъж. От погледа на влюбения мъж. Дори и непознат. В полета лично не – обичани, Нима е нужно някакво отричане? Сред сухи думи, кухо разговаряне, Повтаряните фрази изморяват. С безкрайното си празно задълбочаване. В междуточия от днес за утрешния ден. Очакване за пременяване, На роли нови и някак си обществени. И днес минава. С пролетния дъжд. За някой все пак си красива. Изпива те, за да те видят. Дори и непознат. В очи обичащи и искрени.

Марек Тир Енел гледаше нощното небе и се наслаждаваше на светкавиците, които го разцепваха. Очертаваше се прекрасна лунна вечер. В такива вечери той се отдаваше на спокойни мечтания, както и романтични представи за бъдещето. В неговото самотно сърце и тъжни очи само в такова време са виждаше тайна надежда за бъдеще, любов и съвършенство. Уви, само в главата му. Както вдишваше отвара от билки, което правеше всяка вечер, защото го успокояваше, нещо изшумоля. Той се стегна и хвана инстинктивно ръката на меча си в готовност за атака или защита, в зависимост от противника, който щеше да застане срещу него. Иззад дървото обаче изскочи сянка. В този миг мълния разцепи на две небето и пред него се освети женска фигура. Момиче с раздърпана, дори леко скъсана от тръните и храстите рокля и разрошена кестенява коса. Докато светлината замираше той видя игрива усмивка и палави пламъчета, обгръщащи изцяло два лешника – очите й. Момичето го погледна предизвикателно и нахално заяви: - Ти си на едно