Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност. Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему. Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената. Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста. Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата. Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блужд

И все пак, Как стигнахме дотук? Дълбоко лична липса. Погребахме всемирния покров. В бездействия и думи иронични. Настъпва време за отделен път. По който всеки сам да си поеме. С Твърдост на юмрук. В посоки нови от запад чак до юг. Надеждите остават си. Напук. И нека не звучи отново „ Back For Good” .

Само момиче гледа жълтата луна, пролива поредна кървава сълза.. Потъва и се спира в тишина, а плува в дълбоката река на мислите, отнесени от вятъра на нова падаща звезда.. Умирайки от думите, да гони ту лудост, ту безумие... Но този път не приказно красивата, а млечно бяла бе нощта, обляна в метеорна линия – линията на смъртта...

Тази сутрин се събудих с чувство на безпосочност. Вероятно съм пропуснала някоя отбивка по пътя си, който забравих. Изгубена някъде в спомените, посоката ми заспа. Кръстопътят е мъгляв и нерегулиран. Мечтите се покриха със сланата на времето, а по пътищата към тях израстнаха тръни. Светлината на надеждата се скри и се превърна в непрогледна тъма , придружена с безкрайно лутане в еднообразен кръг. Единственият спомен за посоката остана Символа, създаден от множество битки. Те се обединиха и превърнаха в голям индигов камък - Душата. Само тя може да посочи новия път или да помогне за изминаване на познатия стар със свидетелство за необитаемост. Прегръдката на дланите е тъй нежна, убийствено-красива в сигурността.. Изпуснах нишката , следата ми изчезна в утехата за собствената ми съдба.. Пътят е безпосочен или поне така изглежда. Истината обаче е една - човек е жив само, когато се бори и умее да избегне сивата скука, до която се стига във всеки един момент. Борбата дава си