Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

И днес минава. С пролетния дъжд. Отмива мисли мокри. За трепета, изпитан поне веднъж. От погледа на влюбения мъж. Дори и непознат. В полета лично не – обичани, Нима е нужно някакво отричане? Сред сухи думи, кухо разговаряне, Повтаряните фрази изморяват. С безкрайното си празно задълбочаване. В междуточия от днес за утрешния ден. Очакване за пременяване, На роли нови и някак си обществени. И днес минава. С пролетния дъжд. За някой все пак си красива. Изпива те, за да те видят. Дори и непознат. В очи обичащи и искрени.

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи. За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На  арфа. Коя

Виторио: „Отивай си, не си за светлина” – изграчи гарван. „Не искам, тя е моята единствена жена” Отвърна смело той, с мъничка тъга. „Но ти я пропиляваш, не е за тебе тя, „Сред мрак живееш, в безкрайна тъмнина, „А тя искри като луна в нощта. „За нея нужна е най-ярката звезда. „Проклетата с теб доволно поигра, Отивай си, не си за светлина, Без тебе тя ще е щастлива, Послушай мъдростта” – отлитна гарвана. И се превърна в черно множество ята. Лукреция: „Избягай на далече, хубавице” –  изгука гълъб. „Не искам, това е последица от любовта” Отвърна тя, с усмивка нежна в красота. „Ти няма как да виждаш слънце, А той е свикнал с мрака на нощта, За него нужна е напълно друга тъмнина. Проклятията не са от твоята игра, Продължавай да търсиш си лека, А той е мъртъв по душа, Сърцето няма нужда от окови, Следвай твоята свобода” - отлитна гълъба. В кълбо от чисто бели, падащи пера.