И тя си отиде, както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата. Времето за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия,за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде - в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми. Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време. Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм. Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат във земята. Тази искрица надежда няма д
