2015/11/23

Житейски размисли с чаша кафе



Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми.  А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие.
Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа  в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отминалите ми спомени за нещо различно, хубаво, истинско и точно за мен. Изгубих се, макар че съм твърде наясно къде сбърках и какво си избрах. Постоянно чета да пусна миналото, но уви, не съм го изживяла, за да го сторя, защото вечно съм в него и няма излизане.
Не съм постигнала нищо сред сивотата на дните си, а сърцето ми… то просто е пусто. За любов, за приятели, за чувства. Да не обсъждам тоталната липса на вдъхновение – да пиша, живея и мисля. Дори не се радвам колко добре расте и се развива детето ми. А би трябвало. И аз знам това.
Но днес стоя и си мисля „С какво заслужих такава нещастна връзка и смешна работа, които да променят мислите ми до толкова, че да поставя на пиедестал парите и „сигурността“ си, преди всичко“. Някои ще кажат, че реалността е такава, други, че живота го налага, а трети нищо. Но това всъщност няма значение. От доста време не се интересувам кой какво мисли. Наистина. Пък и не общувам твърде много, нямам такава нужда. А и съм свикнала. Винаги сама или ако с някого, основно да давам идеи и решения на житейски проблеми.
Какво за моите? Нищо, липсва ми кураж да се придвижвам, а  и не виждам смисъл. Както се казва, реалността крещи в лицето ми. Налагана, бита и облечена в дрипи. На спомени, желания и чувства. Не липсват камъни – ненадеждни познанства, безсилие и страх. От тях нищо не е истинско.  И все пак това не ме успокоява. Мрачно е. В сърцето и душата ми. Една приятелка ми разказва за статия, че „няма нищо по-тъжно от сбъднатите мечти“. Права е. Така е, наистина, когато няма никакви резултати просто се заживява. Ден за ден. От сън до сън. И се загубваш между два свята. На мечтите, гонейки ги с позитивни мисли и намерения и на реалните факти, които те шибат в очите, ушите и лицето. Пред теб и пред другите.
Истина е, че всеки прави своите избори. Аз също направих моите. Те имат последствия, но все пак си мисля „Как така не мога да се мръдна на никъде“. От къде сила? – В мен вече няма нищо към почти никого. Може би само към дъщеря ми. Но често се бъркам това обич ли е или чувство за дълг и за грижа. Предполагам е първото, досега не съм била майка. Не съм знаела. До мен също хората си заминаха, не защото искаха, а защото аз ги прогоних. Вина? Не бих казала, просто си мисля за миналото и как бих желала да има машина на времето.
Тогава не бих повторила своите грешки.  Не са уроци, а чисто и просто прегрешения. Уроците се явяват като си направил подходящи за теб избори, не насилени – от теб или „близките“, а грешките – когато знаеш, че си в грешка и въпреки това продължаваш към нея. Наясно съм, но това никак не ме успокоява.
Пия си кафето и продължавам да мисля „Как да изляза от тази ситуация“ и да се върна към себе си – да замина за Австрия, да започна на чисто, без хора и граници, които ме спират. Далеч. От всички досегашни „Близки“. Наистина не зная.. Хората, казват, че „времето ще покаже“. Не ми се вярва, защото времето е твърде заето да бърза и да живее. А аз къде се вписвам?  Не съм сигурна. Та с това приключвам, защото е време детето да се събужда, а тя разчита на мен за всичко…