Черен чай. С натрапчив вкус.
Горчилка. В порцеланови щрихи.
Шкафове. Пълни с фотографски ленти.
Хартиени листи. Обвити с Прашинки.
Пробягващи думички.Физиономични.
Недочетени истории с неми въздишки.
Мрачно тършуващи. В оскъдни одежди.
За избягали някога рицари.
ВЧаени размисли минава денят ми.
С захарна лъжица за филмови спомени.
Приказно - тъжни и смешни орисници.
Щастлив е наистина само лудия..
В неговата градина измислена.
С лакомства, шапка и доза себичност.
Така пише по книгите... Прозаично.
За мен всеки ден е празник.
Без увъртане. Създава емоции.
От срещи с изключителни същности.
Преоктриване. В нежни нюанси.
Няма фалшива приказност.
Нито пресъздаване на измислени образи.
С безусловност. Посрещам утрото.
Обсипано с нови хоризонти.
И истинска чувственост.
Излишни
думи гонят се с проблясък. Без мисли срещат се емоции с крясък. От край
до край ръката - изиграна. Залогът падна - спасен е от измама. С лъжовно-чувствено превръщане. В бездънност на сърдечна яма. Траги-комичен вик на
минало. Раздялата остава няма. До нова среща и подхравнане. В обзорна крайна
сметка.. Излишно се събира ненужен пясък. На стари спомени в красива
стъкленица.
Беше
надвечер.Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни
оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си.
Валери
се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да
пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях.
Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях
имаше цветни пъпки.
Валери
вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не
смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си.
Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца
от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни
изходи.
Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките
джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него.По този начин тя
опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше
пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не
изчезваха. Спусна косата си внимателно, а с нея и мислите. Очите й се замъглиха
в унес.
По
алеята велосипедистите намаляха и скоро изчезнаха. Започна да мръква. С бавни
крачки Валери отиваше все по-близо до спирката да чака автобуса си. По пътя тя смъкна
всички мартеници от ръцете си. Време беше да ги закачи по дърветата – за
традицията. Едната, с малка звездичка, постави на малка фиданка, втората, с
четири листна детелина - на по-старо дърво и така докато окичи доста клони
покрай алеята. Всяка мартеница я свързваше с някого. Валери си спомняше човека
и посланието, което получаваше от него. Докато закачаше интересните аксесоари
по избрани от нея места, пожелаваше по нещо специфично и добро на хората, които
й ги подариха. Остана последната мартеница. Валери я държеше в ръката си като
безценен подарък, с който трябваше да се раздели на всяка цена.. Заради себе
си.
От
дясната страна на алеята мина Той. Непознат красавецс напета походка. Тя го погледна с крайчеца
на окото си в лешникова феерия. Забеляза, че е висок, със светло – сиви очи,
излъчваше смелост и благородническо очарование. Той със сигурност тренираше
фитнес или друг спорт, защото стойката му го издаваше. Отново ясна мисъл:
„Красавец!“. Проследи го с ирисите си незабележимо. Наблюдаваше го безуспешно.
Той вървеше замислен.
Полъх
на вятъра вдигна кичур от косата на Валери. Закри очите й. В този момент мъжа я
погледна. Също с крайчеца на окото си в сребърен валс. Момичето усети, че той забави
крачките си. Вятърът се засили бързо и спря.
Валери
завъртя грациозно бялата си шия в дясно, по посока на непознатия. Алеята ги
разделяше. Той я погледна учудено с безброй въпросителни и очакване. За части
от секундата очите им се срещнаха в мълчание и мъжа отмина. Като забърза
стъпките си. Валери се обърна с финес в ляво и наведе бавно лицето си. Едно
изсъхнало листо затанцува само с вятъра и отлетя далече от взора й. Както
красивия непознат напред в хоризонта. Поредния пропуснат шанс.
Тъжна
усмивка премина по продълговатото женско лице. Мигът отмина заедно с магията
си. Споделеният поглед остана в съзнанието на момичето като един хубав спомен. От
многото. Той все пак топлеше.
Лицето
на Валери придоби отново неразгадаемо изражение. Тя още притискаше в дланта си последната
мартеница с обич. Настъпи момента да се
раздели с нея, както и със свързващата моментна магия. Момичето отново се
замисли за отминалата любовна заблуда и си припомни за този човек, обхванал
съзнанието й, до следващия розов храст, който сякаш нарочно се изпречи на пътя
й. Той беше покрит с бодли, но и разцъфващи пъпки. Като нови спомени. Идеален
избор за Валери да закачи безценната мартеница. Момичето обичаше рози. Символ
на красота, нежност, романтика и вяра.
За
кратко си припомни малкото хубави моменти, които имаше с човека, завладял
съзнанието й през последните месеци. Видя ясно причините защо изпитваше чувства
към него и тези, които разделяха тях двамата още в емоционален зародиш. Тя беше
толкова еднаква с него, и така различна от представите му за перфектност. От която и гледна точка да поглеждаше и
анализираше Валери, те наистина не можеха да са заедно. Защото всъщност не
искаха. Тя запомни добротата и
чувствата, които споделяха на срещите си. Както и общите преживявания, които
имаха. Скромни на брой.
Валери закачи мартеницата на розовия хаст с
пожелание за този човек да се влюби истински, страстно и споделено. В истинска
жена, отговаряща на изискванията му за перфектност. За нея мигът и неговата
магия отмина. Заедно с думите, хубавите моменти и несподелените чувства. Те
станаха част от миналото и изградиха красив паметник на битието й в настоящето.
Леко студено наистина, но истинско.
Валери
продължи по пътя си към спирката с отворено сърце и нова усмивка. Животът й се
пълнеше с хубави моменти всеки ден. В това се състоеше нейното богатство от
мъдрости и низ от поучаващи любови. Към съвършенството. Тя стигна до спирката с
гордо вдигната глава и се качи в автобуса си. За нов път и магически мигове, които
изтъкаваха платното на душата й. А в него се криеше вечност и броеница от чувства.
Тази песен "Impossible" ми се върти от вчера до днес в
главата. Не можах да спя много тази нощ, но тя продължаваше да ми кънти в
съзнанието и си я пуснах, за да вникна в текста й. Дълбок е. Да, тъжна
е, но е истинска и буди размисли. Познавам доста хора
с разбити сърца, моето също е било такова. Много хора са изгубили
приятелства и са спрели да се доверяват. За тях пускам тази песен.
Когато човек вижда, че иска невъзможна любов или живее със
старо-емоционална такава е най-добре да се оттегли от бойното поле на
унижението и гонитба на загубена кауза сред многобройни битки със спомени,
сенки на други хора и погребения на отминали дни и нощи, по-лесно е и
по-съхраняващо за сърцето. То е много крехко и чупливо. Разбие ли се на
парчета, трудно се лепи, а и да се залепи, раните са дълбоки и наистина
не зарастват напълно. Дори това да се случи в някакъв далечно-бъдещ
период, остават белези, които напомнят това, през което си минал и
понякога, дори след много години, болят. Затова е по-добре да не гоним
вятър, който не е в нашата посока, по-малко наранява и освен това докога
ще е това съпротивляванее и борба за някаго, който така или иначе не
можем да имаме поради стара емоционална негова /нейна обвързаност или
добри отминали времена, които и перфектни, няма да се върнат за
него/нея? /Говоря в множествено число, защото на всички се е случвало
или случва в момента/ А какво да се прави, когато обещанията са разбити
и доверието предадено? Да се търпят унижения ли или какво? В такъв
случай, сред невъзможността да се спечелят дадени чувства на даден човек
е най-добре той/тя да бъде изолиран от живота ни, докато не започнем да
го виждам по-скоро като познат/приятел отколкото като обект на желание
за връзка и любов. Това обикновено отнема много години, а често пъти
този човек просто бива забравен или образът му остава мъглив някак си.
Така че, когато някакви отношения са невъзможни, а обещанията празни,
най-добре човек с гордо вдигната глава и хванал с две шепи сърцето си
/не дал го на някой друг и той/тя взел/а/, че го стъпкал/а да си поеме
по неговия/нейния път в търсене на смислени любовни каузи, които не са
загубени още в зародиш. Та това си мислих днес...
Днес ми е някак Носталгично. Като опърпана дреха на стара любов. С емоционална стойност, но прашна и замърсена със сълзи. Закърпени части от нея се гонят в поизпразненото ми сърце докато се отвори. За ново начало.
Спомени с различни хора се реят из съзнанието ми. Те имат леко замъглени лица, които просветват в тъмното. Недопуснати до сърцето ми. Заменям ги с нови.
Стари следи и позабравени рани напомнят за себе си и нови се отварят, но после се скриват тихо като оставят белези в душата ми. За Уникалност, придружена с нови Мъдрости.
Овехтели снимки с пропукани рамки се усмихват насмешливо. Изхвърлям ги.
Слънцето припича и прашинки се веят из стаята, препълнена с временни дрехи. Накъсвам ги и стават идеални парцали. За унищожаване и изначално освобождаване.
Пренареждам живота си, с леко сиви емоции, за да ги превърна в цветни, но има остатъчност. На предаване, което преборвам с ума си. И бягство в друга реалност - по - хубава и превърната в истинска. Придружена с любопитна искреност и детско учудване.
Отварям външната врата на живота си, за да прогледна за светлината на другите. С радост и влюбване в полъха на сърцата им.
Днес наистина ми е Носталгично някак си. Объркани мисли прелитат в хоризонтите на съзнанието ми, голи, с части от призрачност. Избират с какво да покрият крилата си. Може би с думи?