Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Litlle Robot Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робот

Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми.   А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие. Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа   в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отм

Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.       Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се преборих. Продължих и го

Вивиан Лий потропваше леко с токчетата си докато вървеше към любимото си кафене. Тя седна на масата и си поръча обичайното – дълго кафе с шоколадова торта. Жената искаше да се наслади на момента от крайно ограниченото си лично време. Това беше храна за душата й, която стоеше разнищена като недоизплетена   сламена кошница. Вивиан Лий мина през много неща в последните месеци – от бременност до раждане на дете и разваляне на взаимоотношения с много хора. Стресът й се трупаше ежедневно докато тя не реши да стопира това, в което се превръщаше – сенчеста фигура без лъч светлина в живота си. Това беше така погрешно и ненужно и тя го знаеше. Именно за това пожела да премахне тази пагубна и фалшива изгубеност от живота си, създадена от нея самата. На свободното място срещу нея се изкачи постепенно една охранена улична котка – в бяло и черно, с дълги мустаци и пухкава опашка, която търсеше слънчево място да се припича. Уви, единственото такова се намираше именно на масата на Вивиан Л