Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем. Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше   при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова. Вивиан имаше опит с дългите връзки. Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена. Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека. Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие. Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха леки коли и целия е

- И така,   момиче, казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му. -           Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание,   отвърна с тих глас Димб Рант O ’ Ер. -           Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно..   И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни. -           Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб. Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства. -           Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества.   Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги

-           Обичаш ли приказки? – Попита Валери   своя събеседник. -           Да, че кой не ги обича? – отвърна Сейбър, който по принцип мълчеше и слушаше без да изказва мнение, освен ако не го питаха . Той често гледаше с тъмните си очи някъде извън хоризонта, без да дава знак, че изобщо присъства физически в настоящия разговор. -           Е, значи ще ти разкажа една приказка, която вярвам, ще разбереш правилно и ще чуеш, не само ще слушаш. Има разлика между това да се слуша и това реално да се чува какво се говори, както и да се разбира правилно. Доста хора не желаят да разберат думите и чувствата, които се влагат в тях. Или пък просто се правят, че са наясно и са целите в слух. Имало едно време.. Не, всъщност времето е все още сега, непроменено към днешна дата, пълно със спомени от изминалите години.   Живеели две момичета, на разстояние точно десет минути една от друга, учили заедно, водели се най-добри приятелки. Споделяли всичко, или поне едната така си мислел