2013/01/11

След Хиляди Лунни изгреви

----------------------------------

Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца. През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца. Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.
На вратата се почука тихичко, след което млада слугиня влезе в стаята и дълбоко се поклони.
- Графиньо, време е за вечерята ви. -притесненото момиче зачака търпеливо отговор.
Лукреция обърна лицето си и погледна изпитателно девойката с дълбоките си очи. Един поглед й бе достатъчен, за да се досети какво точно мъчи момичето и се усмихна дружелюбно.
- Адамантине, тази вечер не искам да ям, но бих желала да ми донесеш една чаша червено вино възможно по-бързо, защото се досещам, че имаш ангажимент, а и тази нощ искам да постоя сама. - каза привидно развеселено Лукреция.
Момичето се изчерви и сякаш се покланяше все по-ниско, докато безшумно излизаше. Затвори вратата, а младата владетелка се упъти към любимото си старо пиано. Дори на сто години, то за нея не бе вещ, а скъп приятел, чрез който изливаше мъката си, към когото доверието й бе безрезервно. Изпод пръстите на Лукреция се разля тъжна мелодия, изразяваща болка, тъга и безмерно страдание, превърнато в сребърен звън.
Отново се почука на вратата - почукване, което прекъсна мелодията. Слугинята влезе, изчака търпеливо грациозния жест къде да постави чашата вино на господарката и тъкмо се запъти да излиза, когато бе стресната от дълбок нежен глас:
- Благодаря ти, свободна си да излизаш, когато пожелаеш вечерно време. Знам, че имаш любим и не искам да отнемам от времето, което трябва да му дадеш. Отиди при него и се радвай на живота. Всеки един миг е нещо ново, различно, а когато си влюбен, дори секундите минават с огромна скорост. Бързай, гони и взимай всичко от любовта и емоциите, битието е като прашинка, летяща във вечността, но също така и изчезваща - замислено каза Лукреция, а момичето я слушаше с възхищение и гледаше очите й с безкрайна благодарност. В следващата минута руменина я обви и тя се поклони отново, излизайки бързо.
Младата графиня засвири отново познатата тъжна мелодия, но само тя изразяваше най-правилно чувствата на тази, която я свиреше. Низ от перлена белота, кристална чистота и дълбока тъга се разнесоха из стаята. Плътните устни на Лукреция се разтвориха леко и от тях потече историята на една любов, родена и убита от вечността, после забравена. Прашинките на спомените в главата на графинята се рееха на воля, но също така и изчезваха. Бледи картини на минали случки и лица се размиваха още повече в женското й съзнание. На този фон обаче нещо изпъкваше - по-ярко от слънце, по-тъмно от нощ - спомена за чувствата, никога не приспивани в сърцето на Лукреция.

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра.

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста.

Кънти самотата
в сърцето, което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.


До болка познатите куплети на старата песен, научила приживе, преди петстотин години младата двадесетидве-годишна жена. Тя вече не беше жива, но силата на болката и тежестта от самотата бяха непроменени. Много лица, случки, картини на смърт, удоволствия и илюзии се трупаха като песъчинки в съзнанието на сангуинката, но също като тях се сливаха с общия пейзаж - на пустиня. Измежду тях обаче един беше бленуван като оазис и ярък като слънцето, което Лукреция едва си спомняше и не бе виждала от хиляди залези.
Изгаряща болка и дълбока тъга пробуди романтичния спомен в сърцето на младата графиня - първата и любов.Тази емоция бе изпепеляваща като огъня на камината, прегърнал мъртвите и сухи дървета в огромната стая, която бе празна в очите и душата на плачещата жена.
Сълзи на радост, мъка и прозрение се стичаха по нежното продълговато лице с огромни непресъхващи очи.
Лукреция отпи внимателно от чашата червено вино, като в устните й се разля горчив вкус - смесица от гроздовата течност и солена вода.
Когато се поуспокои малко, стана от пианото, затвори капака му и взе решението тази вечер да се отдаде на спомени, размисли и плач. Имаше нужда от такова изживяване, но което дори тялото й не се противопостави, а неистовия глад за кръв просто отстъпи пред силната й воля. Отиде до голямото си удобно кресло и комфортно се настани в него, вземайки чашата вино внимателно в деликатната си длан.

Колко мигове от вечността пропилях, гледайки пред очите си картините на безумни кървави битки, в които брат убиваше близките си, мъж жена си, майка децата си, а броят на войните, които гледах отстрани е неизброим. Пред очите ми минаха сцени на насилие, страст, лудост, диви емоции, чието изживяване не си спомням вече.
Прашинките на миналите неща се реят в главата ми свободно, но също така изчезват безвъзвратно, почистени от невидимата четка за прах на времето. Виждам размито, а всичко е така бледо и почти прозрачно, сигурно така изчезва някъде дълбоко в гробницата на мислите ми..
Човешкия ми живот бе кратък - двадесет-и-две години. От тогава започнах на ново, преродих се, без дори да разбера как стана това. Като сангуин, започнах да живея с илюзията, че моят вид е нещо повече от човешкия, демонския и ангелския. Преди сто години обаче разбрах, че далеч не е така. Възрастта ми е петстотин години, много епохи се изредиха пред мътния поглед на празните ми очи.  Страниците, които изчетох са безброй. Прочетох неща, които се покриха с  прах, дори бяха изгорени. Видях случки, които дълго се помнеха и се забравиха. Наситих се на удоволствия, за които никой не знаеше и опитах неща, чийто вкус така и не усетих, защото просто не можех. Нито храната, нито виното, нито страстта на дългите нощи не разбрах както хората, защото просто не съм човек. А бих искала. Толкова обичах приживе красивите слънчеви залези, обливащи небето в розова светлина, чиято бройка не помня, защото е твърде нищожна на фона на вечните нощи, с които живея. Да, луната е красива, но някак си не пробужда вече тръпката в мен. Хиляди лунни изгреви гледах сама, стотици нощи живеех само заради вкуса на кръвта.. Безумна страст ме изгаряше при усещането за илюзорна сила, която се разливаше в тялото ми, изпивайки жизненоважната течност на смъртните... Доставяше ми нечовешко удоволствие, дарявайки ме с все по-силна самозаблуда, че живота ми е един вечен низ от емоции, красота и новости. Бях млада и глупава - първо като човек, после като създание на нощта. Сега съм просто като безплътна сянка, изтъкана от смърт и неизползваеми знания, попити от безбройният брой библиотеки, които изчетох. Дори осъзнах, че демоните и ангелите са по-истински от мен. Завиждам на първичността на чувствата им, защото те просто изпитват нещо, за разлика от мен. Имат богатството на страстта - могат да я изпитат, сигурно и да обичат, а ангелите имат преимуществото да избират между любовта си, самоусъвършенстването си, дори това да е равносилно на смъртта им. Това би било красив край за мен, но аз не съм като тях - вече не чувствам, защото няма нещо, което да не съм усетила и видяла от човешкият свят, който просто не ми е интересен вече. Меланхолията, еднообразието и хаотичността в моя вечен живот взеха връх.

За кратко Лукреция спря да мисли, отпи малка глътка горчивина от чашата си и стана. Не искаше вече от няколко дни да пие кръв, бе й омръзнало. Разбира се, трябваше да го стори скоро, ако не искаше да се самоунищожи, което понякога й се струваше привлекателна идея, но безсмислена. Именно тогава кръвопиеца в нея говореше, че тя трябва да стори така, че да не потъне във забрава - така й бе обяснено след като се превърна в сангуин. А и мисленето й на аристократ не позволяваше да се отделя задълго от главната мисия на съществуването й - превръщането на Сангуините в нещо силно, могъщо и незабравимо, което можеше само да стане, ако споменът за Лилит бъде унищожен, а тя самата потъне във забрава.
Запъти се към огромното си легло, в което безкраен брой нощи бе се отдавала на физическа близост с млади мъже, които й послужваха за храна. Именно в него, бе започнала отново живота си. Там кръвта на Лукреция бе изпита от единственият мъж, в когото бе влюбена и чийто очи помнеше още, дори след толкова много години - Виторио. Той бе нейн любим, който й се довери преди да я убие, след което си тръгна, мислейки си, че тя няма повече да отвори прекрасните си лешникови очи на човек, сега придобили цвета на кръвта.
Изпи чашата си с вино на един дъх. Съблече дрехите си и се сгуши между дебелите завивки, тогава се отдаде на спомена за мъжа на живота й.

---------------------------

Беше вечерта, когато баща ми организира бал с нечувана дотогава пищност, защото името на Херцог Луиджи Д`Морейр бе известно на всички. Той търгуваше с неизвестна страна от Изтока - Бурж, от която доставяше по суша и вода най-фини тъкани за роклите на съпругите на богати благородници, както и за самите тях. След два неуспешни опита да бъда омъжена поради моето нежелание и противене на общоприетите традиции, бях обявена едва ли не за нечиста жена според тогавашното мислене. На двадесет-и-две години трябваше да мина под венчило, иначе баща ми щеше да ме прокуди в някой манастир, а аз определено не бях от най-набожните, но бях много изгодна за брак - умна, поетеса, богата и очарователна, а апетитите на хората винаги са били към материалните неща. Нямах възможност да избирам - или същата вечер трябваше да имам вече посочен съпруг или на следващия ден отивах за монахиня. Но тъй като не желаех нито да се омъжа, нито да влизам в манастира, смятах да избягам, без да знам къде ще отида. Имах верни слуги, които бяха обяздили кон за мен, а прислужниците ми бързо бяха подготвили инвентара ми за пътуване.
Облякох най-красивата си рокля - от тежък лъскав плат, в която едва дишах, защото корсетът ми бе прекалено стегнат. Косата ми бе прибрана в сложна прическа, от чиято обсебваща прегръдка няколко червени кичура избягаха. Майка ми - херцогиня Вера Д`Морейр ахна и ми каза, че съм неотразима. Още помня доволството по лицата на родителите си, когато влязох във залата за танци.
Тълпа млади ухажори се упътиха към мен, един бил син на някой барон, друг на някакъв граф, трети на неизвестен за мен благородник, при положение, че знаех абсолютно всички имена на владетели в тогавашната история, защото това ми бе слабост, велик монарх.. Разбира се, целта им бе да ми направят впечатление, да ме накарат да ги избера и да осигурят живота си до старини.. Сред цялата тази суматоха до мен  се доближи, сякаш от нищото, прекрасен млад мъж, който коленичи и целуна ръката ми. При допира на устните към кожата му усетих как тръпка премина през цялото ми женско същество, която ме обля първо с горещи вълни, а после със студени. От устните му се разляха най-красивият и истински стих, който някога чух. Още го помня, сякаш беше вчера.


"Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.

Но колко е сладка
лъжата на нечия тиха
женска усмивка.
Молиш се да те лъже,
докато светът изтече
в безпределното.»

След тези изпелетени от лунни лъчи и сребро рими, под натиска на строфите, аз бях покорена . За пръв път в живота ми бях съгласна да бъда на някого. Това беше този мъж със стъклено сини прозрачни очи и прекрасни черни коси. За миг забравих всичко останало, исках да се отдам изцяло на него в този момент. Опомних се бързо, червенината, обляла страните ми за кратка частица от времето, изчезна, което ми костваше неимоверни усилия.
- А кой сте Вие? - попитах с трудно прикрито вълнение и любопитство аз.
- Просто един поет, запленен от красотата Ви. Името ми е Виторио Артонос. Не смятам, че ако изброя титли на измислени аристократи, ще направи добро впечатление на дама като Вас, по-скоро бих събудил в очите Ви отегчение, поради което ще ми откажете така желаният танц, за който смятам да отправя покана към жената на вечерта - графиня Д`Морейр. - очите му отправиха към мен предизвикателство и ме дариха със сигурност в същото време. Околните благородници определено не одобриха тази форма на поведение, баща ми едва въздържа смеха си, а майка ми гледаше озадачено.
- За първи път ще танцувам с човек на изкуството, със сигурност умел в сплитането на римите, които биха обвили в тънката си мрежа всяка млада жена, искаща да чуе точно определени думи. Но нека не се лъжем, поезията е за тези, които трудно могат да впечатлят с нещо друго. Тъй като обаче съм трогната от наглостта Ви, млади поете, ще приема поканата Ви за танц, за да докажа, че определено не можете да танцувате. - арогантно казах аз, подавайки дланта си на Виторио, които я пое внимателно и отново я целуна. В същото време наоколо се чу тих кикот и лека глъчка. Родителите ми вероятно разбраха, че и този път няма да успея да мина под така исканото от тях венчило.
За мое огромно разочарование обаче, Виторио бе великолепен танцьор, който сякаш цяла вечност бе се движел под ритъма на музиката.
Докато телата ни бяха сплетени сякаш в едно цяло, аз усетих колко студен бе всъщност Виторио, чувствах дъха му - така тежък и пронизващ, а ритъма на сърцето му едва се чуваше. Изпитах някакво безумно привличане към него, а докато потъвах в очите му, той ме притискаше все по-силно до себе си, почувствах желанието да ме има само за себе си и се изчервих от неудобство. В себе си усещах изгаряне и пробудена страст за пръв път, от както бях започнала съзнателния си живот. Тогава разбрах, че той е човека, който винаги съм искала да срещна и за когото бях готова да жертвам всичко. Явно усетил това, той впи устните си в моите в дълбока целувка, която за срам пред всички наоколо, пробуди в мен нечувана заблуда и изведнъж ми стана горещо сякаш бях в Ада... Тогава не се интересувах от това, което мислеха другите, отвърнах на зова му за усамотение, както и желание за пълно сливане.
След като музиката спря, Виторио отпусна хватката на ръцете си от кръста ми, а аз имах чувството, че пристегнатия ми корсет всеки момент ще се пръсне. Имах нужда от чист въздух и излезнах на терасата на залата да поема глътка живинка.
Докато се успокоявах, младият поет дойде при мен с чаша червено вино. Притесних се отначало, но заговорихме за най-различни теми от историята, търговията, политиката. Учудих се, колко много знае, сякаш бе преживял всичк събития отпреди двеста години. Тогава не проумявах, че този млад двадесет-и-пет годишен мъж всъщност наистина е видял всички тези неща.
Часовете се нижеха бързо, а сноповете лунни лъчи изтъняваха, тогава аз реших вече да се оттегля към покоите си, но Виторио не пожела да ме пусне, започна да ме целува така, сякаш пиеше от устните ми с всеки допир, спусна косата ми и започна да гали кичурите, лицето и тялото ми. Не се противях, знаех, че не е редно, но вътрешно исках това. В един момент направих най-нетипичното нещо в живота си - помолих го да ме придружи в покоите ми. Знаех какво ще последва, но исках изцяло да бъде негова, чувствах, че така е правилно.
Той ми показа нечувани неща, телата ни се вплетоха така, сякаш никога нищо и никой нямаше да ни раздели, така и не се наситихме един на друг. Малко преди изгрев слънце обаче, аз бях изморена и се унасях, когато той ми разкри истинското си лице - бе сангуин. Не знаех какво е това, но бързо разбрах.
След като каза "Обичам те, Лукреция, ти си най-истинската ми и чиста любов, която не срещнах за двеста години". Нямах дори време да осмисля това, което чуха ушите ми. Впи зъбите си във врата ми и започна да пие кръвта ми по начин, с който не можех да сравня нищо друго - болка и страст ставаха едно цяло под ласката на зъбите му. Обливаха ме топло-студени вълни, тялото ми сякаш крещеше за още и в един миг.....край.. Всичко изчезна от главата ми, потънах в мрак, затворих очите си, а сълзи на мъка, тъга и щастие, се проточиха като тънки капки по порцелановите ми бузи, зачервени от възбуда и радост. Явно тогава умрях.
Събудих се в ковчег, с неустоим глад за кръв, а до мен имаше писмо от любимят ми, с което обясняваше всичко подробно за сангуините, по-точно тяхното учение, преливането на неговата кръв в мен и чувствата му към мен. Оттогава започнах живота си в нощта, а споменът за Виторио ме крепи жива, търся го несъзнателно и съзнателно, но местоположението му ми е неизвестно, знам само че е жив, чувствам го с цялото си същество, живота му тече през вените ми. Но самотата от този момент насетне ми стана спътница във всичко, кънти във всяка фибра на тялото ми и също всяка такава, иска отново да погълне милувките на Виторио, уви, невъзможно е, сега го разбирам. Отначало ме бе яд на него, после ми стана безразлично, а в момента ми е ясно, че съм празна и вечността ме смазва малко по малко, защото съм съвсем сама с илюзиите, заблудите и неосъществимите си мечти. Аз съм нещастна, това само мога да помня сега и завинаги, докато не полудея от безкрайното отегчение или не бъда убита от дневната светлина, която исках поне веднъж да посрещнем с Виторио. Слънчевият изгрев е неосъществим блян за мен, който ще ми донесе само смърт и забрава. Може би ще стана една прашинка от праха, до който винаги се стига по един или друг начин. Но не искам да потъна в битието на забвението просто така. Ще се боря заради себе си и заради Виторио, за да победя Вечността. Ще направя всичко, за да я премажа.

С тези спомени, причинили силно вълнение на Лукреция, тя прегърна Съня си, защото тялото й бе развило усет към това кога настъпва Деня и слънцето се усмихва над всичко наоколо в света на хората, които за разлика от графинята преди, но не и в настоящето,можеха да се радват на дребните неща от краткия си житейски път -само мъничка частица от песъчинките на времето.

---- 
Лукреция отвори големите си червени очи и усети силното желание за кръв, което я обхвана неочаквано. Положи огромни усилия да го притъпи, но усещаше как организма й изнемогва. Втора седмица вече не бе пила кръв, заслабваше с много бързи темпове. Дори виното не й помагаше да се закрепи.
С огромно нежелание и омраза към себе си, водена от кървавия си глад, тя покри тялото си с черна наметка, сложи качулката на главата си и излезе.
Мястото, което посещаваше, беше тъмна улица, на която живееха просяци, крадци и цареше насилие. Имаше млади, а и по-възрастни обитатели, намерили дом там. Тя избра за жертва мъж на около двадесет години, който току що бе откраднал от кръчма наоколо бутилка червено вино, считано за едно от най-добрите с вкусовите си качества, които можеха да се намерят на улицата.
Леко подпийнал, младежът забеляза фигура срещу себе си - красивите очертания на женски силует, покрит с наметало. Светлина обля тялото пред очите му във водопад от лунни лъчи. Той се приближи до сянката на жената, обгърна кръста й със силните си ръце и пиянска настървеност. Нагло я придърпа към себе си възможно най-близо, зарадван, че тя не оказва съпротива. Наведе се към нея, за да я целуне и тогава срещна блестящият й кървав поглед. Тя впи зъбите си в него и той потъна в прегръдката на опияняваща сладка смърт.
Кръвта се разля в цялото тяло на Лукреция, вкусът бе ужасен, но за нея тази живителна течност бе необходимост, за да не потъне в дупката на безвремието.
След като нощния "лов" приключи, сангуинката изпита огромна вина, но знаеше, че това просто е живота й - на кръвопиец.
Тазнощната жертва, точно като всички останали преди това, нямаше да бъде потърсена от никого. Младият мъж бе изчезнал от историята на света, а мига на живота му бе отвян от вятъра на вечността. Споменът посрещна погребването си някъде в небитието......

---

Коахау`Щан ту Акаба Чан* влезе в едно от именията си, преотстъпено на нейните подчинени. Посрещна я група слуги, които я въведоха в стаята за гости, постлана със скъпи килими, накичена с луксозни осветителни тела. Там тя бепосрещната от домакините на имота - Барон Амбиенте и съпругата му.
Представиха й се топло, доколкото позволяваха сангуинските нрави. Тази двойка служеше на гостенката си вече от стотина години. С най-различни подаръци - от слугини до бижута, изразяваха благодарността си към нея за това, че тя им даде възможността да живеят вечно.
Семейството разпространяваше учението на сангуините - Лилит трябва да бъде забравена, че е недостойна за уважение. С течение на времето техният труд доведе до неписаното създаване на секта, наречена Ама. Амарите бяха от благородническо потекло - нещо като информатори за политическите, военни и изобщо всякакви събития на баронската двойка подчинени на Лукреция. За тях тя бе Кохау`Щан ту Акаба Чан - почитаха я като богиня.
Амарите кореспондираха помежду си чрез врани с червени върви около вратовете. Това се правеше с цел отличаване измежду другите птици, служещи за кореспонденти.
Барона и баронесата имаха седем деца, четиринайсет внуци, двадесет правнуци, чийто брой поколения бяха изгубили. И чадата на техните се бяха превърнали в прах, изчезнал в ръцете на благородното семейство. В момента двамата съпрузи трябваше да се представят на шесто поколение по тяхна линия.
Като егоисти до дъното на сърцето си, те не искаха да си и помислят за друг живот, нямаха и минимална възможност за това. Алчността ги бе погубила, довела до изгниване душата им. Следваха сляпо учението на сангуините през вековете.
Постоянно търсеха нова информация за това къде се намират петте предмета, съставящи душата на Лилит. Мрежата, която бяха изградили, имаше нишки навсякъде, но им предстоеше да привлекат към нея и хора от Изтока и Юга. Докладваха всичко на господарката си освен нещата, научили наскоро, свързани с Виторио. Това го спестяваха все още на Кохау`Щан ту Акаба Чан, защото знаеха за нейната слабост към него, също така бяха наясно, че тази новина определено ще  разконцентрира покровителката им, което ще доведе и до нарушаване на техния блажен живот до момента, а те не искаха това.
С дълбок поклон барон Амбиенте и съпругата му посрещнаха графинята, след което баронесата прегърна Лукреция, хващайки двете й ръце в своите с нескрита радост:
- Как сте, уважаема моя? Толкова сте хубава, че чак Ви завиждам! - големите й кафяви очи я гледаха с благоговение - Имам чувството, че разцъфвате като майска роза!
- Както е известно, тя също може да повехне, а листата й да се откъснат без време - тъжно се усмихна сангуинката - Благодаря за красивите думи, но да говорим малко по работа, а после ще обсъдим клюките, както се полага. - низ от перлени зъби се показа изпод плътните червени устни на графиня Д`Морейр.
- Моля да извините съпругата ми, обича Ви много, но също така много харесва да говори за други несъществени неща. - барона прекъсна потока от думи на жена си, усмихвайки й се закачливо. - Уважаема господарке Кохау`Щан ту Акаба Чан, моля позволете ни да Ви поканим на по чаша чай и да поговорим за някои неотложни и важни неща.
Лукреция измъкна внимателно ръцете си от тези на баронесата, кимвайки утвърдително. Тримата заедно се отправиха към огромната трапезария на имението, окичена с блестящи полюлеи, осветяващи пода, покрит с най-скъп мрамор.
На дългата правоъгълна маса бяха сложени порцеланови чаши, изографирани с прекрасна резба. Наредените видове сладки бяха от най-незнайните кътчета на континента, а броят им бе огромен. Вероятно имаха невероятен вкус, само да можеше да бъде усетен от сангуините.
-Какво ново казват информаторите? - с делови тон започна разговора Кохау, чието истинско име за подчинените й бе неизвестно с изключение на най-приближените.
-Както знаете, уважаема господарке, главният храм на Първата се намира между Метафия и Бурж, а ние първо там трябва да ударим, защото се носи слух, че камата, с която се правят жертвоприношенията на проклетото мрачно изчадие, не е обикновена. Предполага се, че е един от петте предмета и той трябва да бъде наш... Разбра се обаче, че не само ние имаме интерес към жриците на Лилит, а и други същества - смъртните хора. - възмутено заяви барона, а съпругата му кимна утвърдително.
-Това, че са хора, не ги прави по-слаби противници на последователките на Първата, дори напротив. Човешкият живот е кратък миг, но той е по-ценен от всичко друго за смъртните. Те се стремят да намерят смисъла и да изживеят всички възможни неща пълноценно. Поставяйки си цел, те я преследват до смърт с достойнство и чест. Това буди възхищението ми към тях. Не подценявайте нито един наш конкурент. Винаги може да се получи обратен ефект и силата да се намери в слабостта... Или поне тази, която ние сангуините си мислим,че причиняваме - мъдро каза Кохау`Щан ту Акаба Чан. - Какво е това момиче? Откъде идва? Сама ли е, защото ако е така, тя трябва да е или безумно смела или нечовешки глупава.......
-Момичето идва от Изтока. Не е сама, а с млад мъж, но най-странното е,че тя се вози на слон, което привлича излишно внимание. - отвърна барона.
-От Бурж със слон? Минала е през Халит или част от пустинята на това животно? Сигурно е интересен човек...-учудено попита графиня Д`Морейр - след толкова години, дори векове да има нещо, което да може да ме изненада! Невероятно!!
-Доколкото ми е известно, на Изток хората са търговци, но имат и специално обучена войска за охрана на главните фигури във финансовите отношения със Запада, а и на шейховете...- Баронесата се намеси в разговора с разсъжденията си
-Не прибързвайте с мненията си. Четох интересна книга наскоро, чрез която се потвърдиха мои лични съмнения. В столицата на Бурж - Даар, се намира магическата школа на Изтока - спомни си Лукреция.
-Училище за магия? Невъзможно! Мислех,че на Изток има само пустинни племена, пясък, търговия по бит пазарите и скорпиони...Също така, там се намира някаква долина Анх, от която никой не се е върнал жив досега..- попита в глас баронското семейство. След тази реплика на графиня Д`Морейр й се прииска да върне времето назад, когато даряваше с вечен живот тези същества или поне да ги изведе на разходка през деня..Наистина се ядоса на незнанието им, но след кратък размисъл се досети, че все пак те са сравнително млади сангуини и няма как да знаят някои неща.
-Тази магическа школа има няколко разделения: Земя, Огън, Въздух, Вода и Хаос. Използват се различни илюзии. Никога не съм срещала човек магьосник, но вярвам, че съвсем скоро това ще се промени - обясни Кохау`Щан ту Акаба Чан.
- Информаторите споделиха, че момичето изглежда доста младо, но не знаят все още как е името й. - уточни барона.
-Важното е да се срещнем с нея, да спечелим доверието й и да получим обяснение по каква причина отива при дъщерите не Лилит. Смятам, че ще е най-добре лично аз да се заема с този случай, а и може в нейно лице да намеря приятен събеседник. - обобщи Кохау`Щан.
-Добре, щом така желаете, повелителке, ще бъде, както искате. - уважително каза барона.
-Мда, понякога трябва да разчитаме на себе си.. - тона на гласа й жегна двойката, която обаче разбра колко мъдра е всъщност повелителката им и че е преживяла изключително много неща до момента.
След няколко неангажиращи разговоро Кохау`Щан ту Акаба Чан се раздели с домакините си, които я съпроводиха до изхода на имението. Обещаха си взаимно нови срещи, както и по-отговорно отношение към всичко, което ги свързваше по някакъв начин. Всякакви празни приказки, на които Лукреция знаеше, че не може да вярва. За пореден път трябваше да се справя сама с новоизникналия проблем, странна ситуация и конкуренция.

Моят стар познат граф Ашелон Де Ла Винхазър...Метафия? Та той не беше ли там важна личност? Като че ли ще се наложи да се видим в идните дни с него, ако не успея да намеря по-добър начин да се срещна с младото момиче, тръгнало към беизходна ситуация.. Горката тя, дали изобщо е наясно в какво се набърква??
Както и да е, трябва да говоря с младият граф на Метафия... Трябва да намеря някакви негови координати...Чудесен събеседник, стига да му се привлече вниманието по някакъв начин..


---

След като изпратиха Кохау`Щан ту Акаба Чан, барона и баронеса Амбиенте установиха, че не са постъпили правилно, скривайки от господарката си информацията за другия сангуин на Юг, защото не смятаха, че тя трябва да знае. Знаеха за любовта й към него, защото просто бяха достатъчно умни, за да се досетят, че нейната глава също може да се размъти от любовни неволи.
-Трябваше да й кажем за херцога. - тъжно заключи баронесата.
-Да, тя има нужда да го знае. При следващата ни среща ще й се извиним, после ще кажем всичко, което знаем за него. Никой не обича да страда и да бъде самотен, дори това да е силна, сурова и мъдра жена като нашата господарка. Тя също има право на любов. - съгласи се барона - А ако нещо се случи с нас, ще й напишем писмо с обяснения.
-Нещо да се случи с нас ли? Защо? Как така? - уплаха разтрепери гласа на жената - Смяташ ли, че някой, който разбере за нас, ще ни унищожи?
-Всичко е възможно, обична моя съпруго. Нищо сигурно няма в света. Затова нека изживяваме всеки миг пълноценно, истински и сякаш е за последно. - с тези думи барона прегърна тялото на баронесата, а ръцете им се сплетоха във венец, завършващ с целувката им - една от многото, които си разменяха постоянно.
----
 Какво направи с мен, Виторио? Защо ме използва и после предаде? Виждаш ли как изтича кръвта през всяка една малка веничка на тялото ми? Защо ми отне живота, защо ме уби и остави за храна на неизвестното? Защо, защо, защо? 

Думите отекваха във всяка една малка частица от съзнанието на сангуина, а лика на младата жена, разкъсан и кървящ, разпръснат по цялата земя повтаряше дума по дума всичко, което Виторио беше причинил на Лукреция. Усещаше гърчещото се под него тяло, чуваше ясно стоновете на удоволствие, които той й причиняваше, срещаше жадния й поглед за още милувки и нежност, а тя се предаваше в ръцете му. След това нежното й лице, вратле, ръце и крака се откъсваха от нея, разпадайки се пред него, изгаряни от светлината на слънцето. Само красивите й кафеви очи го гледаха с обич и любопитство, докато умираше в леглото, сгушена в него, а той загубваше топлината на туптящото й сърце.
Това сънуваше всеки път, когато се осмелеше просто да спи, вместо да ловува. Лукреция.. Сигурно живееше някъде в нощта, но къде, той не знаеше. Чувстваше, че тя не е мъртва, а кошмарите му допълнително го убеждаваха, че е прав. Дали интуицията го заблуждаваше или размътеното му съзнание го лъжеше, но той беше сигурен, че тя е някъде там, но се страхуваше да се отметне от клетвата си, дадена към графиня Батичели.
Навън кървавата луна осветяваше небосклона, сипейки лъчите си над всичко наоколо. Клоните на дърветата се къпеха в сребърна светлина, а отражението на светилото в езерата подканваше да посегнеш и да го обвиеш с ръка. Небето - ясно и без облаци, сякаш служеше за фон на нощното божество, а за мечтателите създаваше илюзията, че могат да летят и никога вече да не кацнат. Всъщност това се оказваше истина...
Виторио отвори прозрачните си очи, насълзени и измъчени от сънуваното. В някакъв полутранс той отиде до прозореца, заскрежил се заради студа навън и побелял заради снега високо на върха на планината. Снежната покривка - жестока и мразовита, успокояваше с бялата си красота, създаваща усещането за чистота. С леки движения на тънките си фини пръсти сангуинът внимателно очерта от вътрешната част на прозореца лицето на Лукреция - тази, която помнеше. След мнимия чертеж той се наведе и целуна студеното стъкло и горещи сълзи протекоха по страните му. Всеки път след като я видеше в съня си, той плачеше. Срамуваше се от тази си слабост първоначално, след това я възприе като нещо нормално, а сега имаше нужда от мокрота в очите си.. В пристъпа си на лудост и поредния сблъсък в душата му само това го успокояваше.

За кратък миг той изля всичката си болка, самота, съжаление и най-вече загубата си в кристалчетата, образувани от очите му и с безмълвни вопли. Когато погледа му се изясни до празнота, сините езера на очите му се превърнаха в прозрачни стъклени и студени бездънни дупки. В тях удавянето нямаше да е никакъв проблем, той запали камината, но дори пламъка й не играеше, а стоеше като изкуствен. Седна на пианото си и засвири. В такт с мелодията, запя най-тъжната песен, която можеше и знаеше - любимата му:

Безброй сълзи - мечти неизречени,
се стичат по лицето ми.
Ръцете ми - с пръсти сгърчени -
като животински нокти
впиват се във вечерния мрак.
Вик на болка и безумие надавам пак.
Омраза, Ярост и Тъга,
ще шепнат устните ми,
докато обгръща ме
воалът на Нощта.

Отдавна беше слушал тази песен, но помнеше всяка една думичка от текста й. Сричките отговаряха точно на състоянието му. В моменти като този в него бушуваше вечна борба между миналото и настоящето, битка между клетви, обещания и лични желания. Раздвоението му приличаше на неизлечима лудост, която можеше да има само два възможни изхода - смърт на човека или такава на чудовището - кръвопиец.
Успокоен, той застана отново до прозореца, наливайки си чаша червено вино и се загледа през него. Луната го зовеше, нощта предразполагаше за лов - красива, студена, жадуваща за горещина, за страст, но той не искаше да излезе. Изпитваше нежелание да търси за пореден път жертви. Не усещаше и вкуса на виното, разливащо се в него. За първи път от много време насам, той се чувстваше наистина като мъртвец, дори най - малкия живец в него го нямаше.

Тягостното му състояние се прекъсна от почукване на вратата. Знакът. Три поредни почуквания означаваха, че на гости са негови хора и информатори от сектата Ама, с която работеше от известно време. Използваше я, за да укрепи позициите си, но не разбираше, че те крият важна тайна от него, използвайки го също за свои собствени цели.

- Влезте. - каза Виторио с нескрито отегчение и крайно голяма досада, предвид състоянието му. С лек жест посочи на гостите място, където да седнат.
- Благодарим за гостоприемството - усмихнаха се барон и баронеса Амбиенте и се настаниха удобно.

Херцог Артонос, облечен във винено червен жакет и дълъг черен панталон, не изпускаше от ръката си кристалната чаша, която разклащаше от време на време. Блестящата му черна коса се спускаше свободно под раменете му, докато се движеше с походка, вдъхваща респект. Доближи се до гостите си и впи кристалните си очи в тях, преценявайки първо баронесата, която изтръпна и в същото време пожела този мъж, а след това и съпруга й, по чийто гръб пропълзаха тръпки и дори не забеляза порива на страст към сангуина в сърдечната си половинка.

- Какво Ви води насам? Нима сектата Ама няма ангажименти и само се разхожда по различните ядра от мрежата си? - арогнатно попита той, усмихвайки се иронично на новопристигналите, които веднага се досетиха, че определено не са дошли в подходящ момент. - Дано е нещо сериозно, щом се е стигнало до нарушаване на личното ми спокойствие.
- Извиняваме се за безпокойството, което причиняваме, но наистина смятаме, че това, което искаме да споделим с Вас е от изключителна важност. - виновно и загадъчно казаха в глас двамата съпрузи.
- Целият съм в слух, дано си заслужава, че времето ми е ценно. - безсърдечно и студено каза сангуинът.
- Към Метафия пътува момиче, което доколкото знаем, има за цел да стигне до храма на жриците на Лилит. Проблема е обаче, че с нея има мъж, а по други слухове в цялата история се намесват и Демони... Не знаем точно кои и по какви причини. Наскоро е унищожен петия храм на Лилит от някакво изчадие, което е избило всички там.....- започна внимателно разказа си барона.
- Какво е това момиче, че се е осмелило само да ходи към Метафия? Вероятно има някакви протекции, но горката, сигурно не е наясно с кого и с какво се забърква...А относно демоните... Някои от тях мразят Лилит, но определено начина им на действие е необмислен и без капка стратегия. Само безумно същество би постъпило така - да действа без да мисли. Но щом сега е унищожило този храм, значи иска да унищожи и другите. Това означава проблеми за нас...... - гласните разсъждения на Виторио се прекъснаха отново от баронесата:
- Да, прав сте, Милорд. - с нескрито възхищение и треперещ, леко възбуден глас каза тя - но нещото, което искам да Ви кажа е, че не сте първия, който ни го казва. Все пак може да има полза от това унищожение, причинено от демона.

Баронът изгледа косо съпругата си, защото тя не усещаше, че изпуска информация, която не трябваше да споделя с никого. Виждайки леката руменина по страните й, както и благия й поглед, той се вбеси, усетил тайната страст на жена си. Обзе го ярост и гневна ревност, но тъй като беше свикнал с постоянно шарещите очи на Кира, баронът се овладя мигновено. Със спокоен и радушен тон каза:

- Човека, който ни сподели вижданията си относно тази ситуация, мисли точно като Вас, но най-вече това е една много силна жена с висок обществен сан, която се стреми да се насочи към главния храм на Лилит.
- Виждам, че видимо сте впечатлен от тази благородна дама, уважаеми барон Амбиенте, но личните Ви интереси мен изобщо не ме вълнуват, така че говорете по същество. За какво точно става въпрос и тази височайша особа, отнела спокойното Ви и трезво мислене? Каква позиция има по дадения въпрос? - видимо раздразнен попита Виторио - Всъщност коя точно е тази аристократична личност?

Баронеса Амбиенте едва успя да прикрие тихия си кикот, който знаеше, че не е правилен, особено спрямо съпруга си. Съзнанието й обаче, размътено от красотата и интелекта на лорда, отказваше да се подчини на високите морални норми, на които се възпитаваше цял живот. Миглите й запърхаха, сякаш подканващи за пеперуден танц отегчения херцог.
Баронът се възмути от поведението на жената, която наричаше своя съпруга, но се засрами от директната нападка на херцог Артонас, който въпреки аристократичното си високомерие събуди възхищение и респект в този притеснен мъж, който претендираше, че е благородник. Прехапа устните си незабележимо и насочи целия си ум към целта да отклони вниманието на херцога от жена му. Представяйки се като лоялен изпълнител на възложените задачи, той прикри с усилия обзелата го безумна ревност и гняв. Знаеше, че е най-важно да спечели блоговолението на стоящият пред него благородник, защото като умен и горд мъж това е най-логичното нещо, което трябва да се направи.
С радушен глас се занизаха спокойно и бавно дълго стаените думи:

- Нека Ви разкажа цялата история от началото до сега, уважаеми Милорд. Дълго крихме от Вас, поради причините, които ще посоча в разказа си, една тайна, която сметнахме, че ще Ви навреди, а също и на дамата, за която става дума. - поглеждайки остро и хладно баронесата, в чийто поглед се прочете негласно обвинение, примесено с ужас и страх, продължи започнатото дело на разкритие.

Виторио продължи да гледа студено, но се усмихна тънко и заслуша поредната, според него, измислена история, която обикновено целеше да привлече вниманието му. Отегчен, взе чашата си с червено вино, оправи леко с ръка дългата си черна коса, която блестеше, огряна от лунните лъчи, навлизащи от прозореца, пред който стоеше той. Заслуша с привидно внимание разказа на благородния мъж.
„Преди петдесетина години, с моята любима Кира Лисари, настояща баронеса Амбиенте, млади и влюбени, се заклехме във вечна вярност и както се разхождахме из нощните улици заради романтиката, излъчваща се при пълнолуние, пред нас излезе безумно красива млада дама. Предложи ни вечен живот и  както всички глупаци, ламтящи за вечен живот, се съгласихме без много да мислим, вярвайки, че думите й са истина.
И наистина се оказаха верни, но ние вече не сме хора, ние сме немъртви, живи трупове, излизащи само нощно време. Благодарността ни към нея е огромна, защото въпреки тези неприятни неща, ние сме заедно до сега. Нашата отплата към дамата, чието име е херцогиня Лукреция Д`Морейр, се състои в това да я информираме за важните събития в световен мащаб. Тя създаде сектата Ама, чиито последователи сме ние..."

- Лукреция???!! - втрещен , Виторио прекъсна разказа като очите му се разшириха от изненада - Тя е жива????!?! Защо не ми казахте по-рано - разгневен, той насочи ръка към врата на барона с желанието да го сграбчи.
В този момент баронесата се изправи бързо и дотича до двамата мъже, хващайки китката на сангуина, за да спре безпогрешната му атака. Погледна го умолително със сълзи на очи - той се овладя и вбесен, седна на черния фотьойл да се поуспокои. Хвана двете си ръце под формата на триъгълник, преглътна един път и пое въздух. Устните му бяха пресъхнали и той отпи малка глътка от чашата си с червено вино, очаквайки продължението на разказа. Баронесата се сгуши в съпруга си с извинителен поглед. Пое дълбоко въздух, успокоена, че най-лошото се е разминало. Засега.

" Сектата Ама е нашият живот. Постоянно сме на път. Основното ни убежище се намира в Двианор, където всъщност се намира и замъкът на херцогинята, както и повечето й имения, в които тя настани нас и други доверени й лица. Сега тя е в близост до Метафия, но дори ние не знаем къде точно, защото тя тръгна натам, за да се види с близък нейн приятел - графът на тази страна, за да обсъди с него именно проблема относно пътуващото момиче. Тя идва от Близкия изток, страната Бурж, но причината за пристигането й там ни е неизвестна все още. Вече писахме писмо на лейди Лукреция Д`Морейр относно това, което сме разучили. Казваме Ви това, защото обстоятелствата в момента се стекоха по неблагоприятен начин. Това може и да е последната ни среща с Вас, защото ние предадохме херцогинята, а тя няма да ни прости това, не го и заслужаваме."
С жест Виторио прекъсна почти разплаканата жена. Зареян в мислите си каза:

- Предателството и болката са неща, които са спътници в живота на всеки един човек, дори и немъртъв. Вие заслужавате да бъдете наказани от нея, именно защото се подиграхте с доверието й, а спрямо мен вие сте измамни егоисти и лъжливи използвачи. Причината е, че работите за двама господаря. Благодарение на Вас обаче аз се информирах за много важни събития и именно затова ще Ви пощадя. Наказанието, което ще получите от Лукреция - тази, която помня, ще е справедливо и сурово. - с равен тон приключи разговора херцогът.

- Благодарим, че ни дарихте с още малко дни живот заедно и затова ще Ви кажем другата тайна - нашата повелителка и спасителка все още Ви обича. Надяваме се да се срещнете в най-скоро време. - двамата съпрузи, подкрепяйки се взаимно, се изправиха гордо и тръгнаха към вратата да излизат. Усетиха, че младият мъж има нужда да постои сам. - Ако Ви потрябваме, докато все още сме на този свят, знаете къде да ни намерите.

Той махна с ръка леко и ги отпрати. Отвори широко прозореца, на който стоеше и се отправи към леглото си. Тъжен и изморен от приключилия разговор, както и от безкрайните си кошмари, сангуинът притвори очите си, спомняйки си всеки един детайл от Лукреция Д`Морейр - такава, каквато я помнеше - С игриви лешникови очи, чаровна тънка усмивка и арогантна, правейки се на надменна. В съзнанието му изплуваха деликатните й меки устни, които той целуваше в продължение на цяла нощ. Млечната й кожа, по която той рисуваше с дългите си фини пръсти внимателно и нежно. Спомни си как се давеше в морето на вълнистата й червена коса, потъвайки в блаженство. Допирът на тялото на тази жена той усещаше с такава сила, сякаш тя в момента лежеше сгушена в него. Топлината, която излъчваше го топлеше и сега - в студената нощ.
Но..това живееше като мемоар на отдавна отминало време. Виторио не знаеше каква е тя сега, в каква жена се е превърнала - същата сурова и справедлива дама ли щеше да застане пред него, когато се видят.. Срамуваше се да я погледне в очите, но желанието да го направи, да я докосне отново и да бъде негова го изгаряше от вътре. Спомена за неговата учителка, майка и първа любов от дълго време насам ставаше мъглив. Постепенно нейният образ се заменяше с този на жената Лукреция, която цялото му тяло и остатъка от човешкото му сърце помнеше и идеализираше като негова богиня.
А дали тя отговаряше на определенията, с които Виторио я асоциираше? Траябваше да я види. В този миг на безумие и слепота той реши да замине към Метафия да я търси и да разбере повече за предстоящите събития там. Интересът му бе достатъчно разпален, а любопитството му започваше да се изравнява с котешкото.
---

На Виторио му отне кратко времe да събере багажа си и още на деня след срещата си с барон и баронеса Амбиенте пое на път. Той не се нуждаеше от много неща, взе най – необхдимото: пари, маска, любимия си талисман и малко дрехи. Естеството на пътуването изискваше дискретност и той без колебание взе със себе си своя верен до смърт слуга, служещ му толкова отдавна, че дори не си спомняше откога се познаваха.
Другият му придружител се наричаше Тотем - древно създание с глава на куче, змийски език и тяло на гущер. То изпитваше безсловесна, пълна привързаност към Виторио, който преди двеста години го намери ранено и умиращо на границата между Загора и Бурж. Сангуинът се привърза към нещото по странен и необясним начин дори за самия него. Грижеше се за него с голямо старание.
Тотем лежеше ранен под жаркото слънце безпомощен и гладен. В стремежа да се нахрани и запази живота си, нещото беше влезнало в неравна битка с доста пустинни войни, които по абсолютно същата негова причина го нападнаха. Раниха го тежко навсякъде, но дори с много отворени рани и забити по тялото копия, Тотем оцеля дълго време. Смъртта вече танцуваше около него, докато Виторио, случайно минаващ през тази част на пустинята не го видя в далечината.
С многовековни очи на войн, сангуинът прецени, че нещото, лежащо по средата на Халит със сигурност притежаваше изключително силен дух и инстинкт за самосъхранение, въпреки че в момента се предаваше на слабостта си.
Поради тази причина Виторио взе под опеката си нещастното същество с неясна история и родови корени.

--------

Тотем винаги скриваше следите на сангуина като изяждаше трупът на жертвата, чиято кръв Виторио изсмукваше- отличен партньор в убийствата на господаря си, който много обичаше. Със същата тази страст обаче то захапваше големи парчета месо от храната - най-често тела на безпризорни или пияни хора, които не оказваха съпротива.
Именно ужасният съюз свързваше в тясна връзка двете чудовища.

------

Каретата го чакаше, запрегната с шест черни коня - чистокръвни жребци от най-скъпа порода. Вътрешността на купето се покриваше от мека червена кожа, а прозорецът с необичайни орнаменти се обгръщаше от лъскави черни воали. През тях светлината винаги се процеждаше с червено-лилав оттенък, когато ги докосваше светлината.
В тон с луксозната вътрешна обвивка на возилото се намираше и външният блясък на чистите, полирани черни врати и позлатените стойки, на които стъпваха пажовете, когато пътуваха с Виторио.
Слугата, изпълняващ ролята и на кочияш, носеше лилав смокинг от кадифе и удряше периодично със заучена и точна жестокост конете, ако оказваха някаква съпротива на командите му. Видът му плашеше заради восъчния тен на кожата и дългата червена коса, прибрана на опашка, стигаща до кръста му. Шапката във формата на цилиндър покриваше очите му, които проблясваха на моменти със студена сива светлина.
Подобно на благородния сангуин и подчинените му се отличаваха с убийствено спокойствие, което пораждаше страх, граничещ с ужас.

------------

Пълната червена луна осветяваше пътя, като тънки струи светлина дискретно се промъкваха през затъмнените стъкла на каретата. Виторио гледаше замислено как бързо отвън се сменяше снежния чист пейзаж с разкалян такъв. Напомняше му отчасти на неговия живот и по-точно докъде беше стигнал с желанието си за безсмъртие...
Спомни си как през юношеството някога живото му сърце трептеше възбудено при среща с красиви момичета, които той успешно прелъстяваше и как старателно убиваше жените, изпивайки кръвта им сега - като сангуин.
Виторио имаше 3 деца, за които разбра твърде късно - две дъщери и един син, починали от недохранване и тежко заболяване. Не изпитваше съжаление за тяхната загуба, защото бяха негови копелета – плод на забавленията му, но знаеше, че трябва поне да ги споменава и оплаква след смъртта им.
Жестокостта изпълваше чудовищната му същност, но малката човешка частица в него, обичаше безумно само едно същество – плод на неговия егоизъм.
Всички неща, които Виторио смяташе за емоции, стигаха до уважение към себеподобните си и чувство за равнопоставеност с достойни противници за дуелите му. Техният брой се сменяше непрекъснато и се погребваше някъде в дълбините на паметта...

----------

Студът щипеше лицето на херцог Артонос, когато отвори очите си. На прозореца се очертаваха мразовити фигури. Слънчевите лъчи се процеждаха през цветните стъкла, но го дразнеха много. Зениците му се присвиваха при допира на слънчевата милувка върху нежната юношеска кожа.
С помощта на слугите, херцогът подготви тоалетът си за обяд. Слезе галантно по огромното стълбище в трапезарията, където масата беше покрита с най-различни деликатеси, а приборите за хранене заслепяваха с блясъка си. Прислужниците бързо сновяха навсякъде из цялото помещение, сервирайки на всички присъстващи. Те трябваше да спомогнат за създването на усещане за лукс и разкош, въпреки че финансовото състояние на рода в онзи момент се разклащаше..

На семейство Артонас винаги гостуваха важни особи - поети, художници и много приближени на тогавашния крал. Основната връзка помежду им се състоеше в кроене на заговор за сваляне на властта от престола.
Те искаха да има централизирано управление на буржоазията, която да владее икономическото благосъстояние на страната.

Същият ден на обяд запознаха Виторио с избраната за него годеница – глуповата, силно гримирана и с тотална липса на чар, но потомка на много богато семейство. Още при вида й херцогът изпита неприязън към херцогиня Мойра Де`Лакроа, но въпреки това добрите му маниери и флиртове спрямо нея останаха на ниво. Направи му впечатление лошия стил на обличане, който тя притежаваше, но въпреки всичко се налагаше да й отправя приятни за ушите комплименти. Тя се поддаваше изключително лесно и главата на херцогинята бързо се замая от думите.
Готовността й да стане негова съпруга се превърна в идея фикс и от този момент нататък дамата започна да я преследва чак до смъртта си в стремежа да се омъжи за херцога.

--------------

С течение на времето представителите на това движение, кръстено „Artisan Poeta” изчезнаха по различни начини - някои починаха от старост и във забвение, а други намериха смъртта заради мисията срещу краля. Не само те създаваха планове за заговор, тях също ги следяха тайни шпиони постоянно по най-разнообразни начини и места.

----------------

Обедното гостуване приключи надвечер след обичайните сладки с чай и игри на бридж, придружени с клюкарстване и кокетство.
Слънчевата светлина не спря да дразни Виторио през целия ден и той започна да се чувства странно. Смяташе, че това е някакво специфично заболяване и реши да отиде на преглед при известен и начетен лекар още на следващия ден...Но това начинание така и не се осъществи.
Вечерта херцогът изпита нужда отново да пие и да забрави станалото преди две нощи, когато присъства на ужасното събитие с Елизабета. От тогава той умишлено прекаляваше с алкохола и постоянно се намираше в странно опиянение, което дори не приличаше на пиянско...
Нито живееше, както преди, нито спеше нощно време – въртеше се заради кошмарите си, ставаше от леглото и отново се напиваше. Не изтрезняваше дори за миг, но кожата му не се зачервяваше, а очите му не заблестяваха от алкохола – в него нямаше и полъх на пиянство. Младежът не желаеше да се сблъска с действителността, че любимата му вече я няма и бягаше...Типично за юноша като него, искаше просто да изчезне в небитието или дори да умре, вместо да продължи напред, но не можеше. Нещо го дърпаше назад и не му даваше мира, не обръщаше внимание дори на промените в тялото и съзнанието си.
През нощта, след поредната изпразнена бутилка силно вино, кървава пелена замъгли съзнанието на херцога, удавяйки го в мокрите и празни очи на Елизабета преди настъпването на смъртта й. В паметта му стоеше запечатано ясно молещото лице с побеляващи устни за изпълнение на дадената клетва.
Изпи на един дъх оставащата четвърт бутилка вино и в главата му всичко се вплете в една голяма черна дупка с безкрайна река от кръв, която отнесе оставащото му трезво мислене някъде по течението.
За миг Виторио започна за чува зов на плачещо пиано и тъмно изкушение от струните на стара виола. Музиката се преплете с неразбираеми за него думи, а сърцето му се преизпълни със състрадание към всички хора и желание да ги остави безкръвни, за да спести мъките, които изпитваха от земния си живот.
Тези неща той виждаше така ясно, сякаш се намираше в тайните подземия на херцогиня Елизабета Батичели, наслаждвайки се заедно с нея на изтезанията, които изживяваха пленените по една или друга причина хора. Изпитваше необяснима страст от тази гледка на болка, смърт и миризмата на кървава пот.
Смехът на любимата кръвопийца отекваше във всички помещения за мъчения, докато тя държеше като хищник в прегръдките си Виторио, който й отвръщаше с абсолютна подчиненост.


----------------

Стоновете на удоволствието, което изпитваха двамата при поредната оргия, в която юношата участваше заедно с ненаситната херцогиня, която се извиваше като струна под ласките му, изпълваха напълно съзнанието на младия любовник.
Чак сега – пиян до безпаметност, той проумя, че никога повече няма да види отново Елизабета, че тя си е отишла завинаги от света, който той познаваше и че единственото, което му е останало са спомените и дадената клетва в едно с изпълнението й. Тогава той потъна в бездната на кървавото опиянение, отчаянието, безконечната мъка и оплакване на мъртвата, вече изчезнала любов. Сърцето му замлъкна..
 



Мълчанието
ме роди за теб.
Мълчанието
ме погреба в теб.

Човешкото в херцог Артонас беше убито от болката и депресията. Трансформацията го обхвана, а зверския глад за кръв започна преследването на даденото обещание към Елизабета Батичели във вечната гонитба с времето, което го погълна изцяло.
От този миг на вътрешно прозрение и неистови крясъци на самота, Виторио се превърна в чудовище на нощта. Гласът на разума му замлъкна, а сърцето си той погреба в забравената и неизвестна дупка на спомена за отминалите дни...
Същата тази нощ той се превърна в истински не-мъртъв.


--------------

В съзнанието му изплува спомена за снега, покрил телата на роднините му, които Виторио уби след собствената си физическа и психическа смърт.

Отворил по нов начин очите си - като звяр, Виторио спря да мисли и се поддаде на животинските си инстинкти. Пелена от мрак обви всичко в херцога. Тя ставаше все по- плътна и още повече замъгляваше малкото останала съвест на младия благородник.
Апетитът му за кръв се превърна в силен глад и неудовлетворена потребност. Колкото повече живот поемаше, толкова по-ненаситен ставаше за всичко, свързано с желанията му.
Сангуинът уби баща си, а след това майка си без да се замисли за момент или да изпита някакво чувство за вина. Кръвта им дори му се услади и той се насочи към малките и братя, напълно обезумял.
Това се случи сутринта след метаморфозата му малко преди изгрев слънце.
Беззащитните деца чуха писъците на родителите си и изтичаха да видят какво се случва, при което едното падна и се оказа на средата на локва от кръв. По-малкото дете погледна с ужас към майка си, чиято окървавена глава с широко отворени очи се държеше от чудовищна сянка с ръце, чиято голяма част представляваше остри животински нокти.
Децата започнаха да бягат, излизайки извън имението, докато мъртвата прислуга гледаше цялата гротескна картина на преследването с широко отворени и мътни очи.
Писъците им огласиха отиващата си нощ, а снегът омекотяваше следите на обречените, покривайки малките стъпки на бягащите без посока. Нямаше изход за тях.
Виторио ги застигна бързо, защото като сангуин скоростта му се увеличаваше пропорционално на количеството изпита кръв.
Докато бягаха, братчетата смятаха, че ги преследва чудовище, но когато нямаше накъде да отидат, спряха и се вгледаха в ужасяващото лице на батко си.. Застанаха мирно, стъписани от гледката и се разплакаха, усетили, че краят им наближава. Искаха да видят лицето на брат си, да го запомнят такъв, какъвто беше, но с това всичко приключи.

- Бате, какво има? – въпросително, тъжно и изненадано попита то, докато голямото плачеше, а Виторио не чу нито дума или хлипане от страна на малките деца.

Сред сълзи и молби за пощада, обезумелият като звяр откъсна главата първо на плачещото дете, за да замълчи, а след това и окървавеното от братската кръв вратле на говорещото момче и телата им паднаха безжизнени върху тънката снежна покривка. Безпаметността на Виторио не му даде възможност дори да запомни лицата на братчетата си с усмивка, за момента той ги ЗАБРАВИ, виждайки само Храна.
Първите слънчеви лъчи процепиха мъгливото облачно небе, допирайки кървавата длан на родоубиеца. Ласката им, която той чувстваше преди и палаво го гъделичкаше, сега го изгори с такава омраза, която сякаш излъчваха труповете, които заобикаляха Херцог Артонас. Той се скри на тъмно в имението, обляно с кръв, примесена с миризмата на Смърт. Поогледа се за миг и се стъписа..
За първи път от три нощи изтрезня и с ужас погледна какво е направил. Слънцето вече прозираше, когато Виторио видя през тъмните завеси как все още сипещия се сняг затрупваше детските телца, послужили за негова храна. Едва сега той разбра, че в това се състояха останките на най-близките му по кръв хора. Снегът жестоко се сипеше и с всяка снежинка убиваше живота на херцогът.
В смесица от безумен смях и неутешими сълзи той рухна, свит на топка под перваза на прозореца, покривайки се със завесите. Не желаеше да се събужда или да живее, но проклятието, което се стовари върху него изискваше жертви и не даваше право на избор.


--------

Снегът сега, докато излизаше от Юрвиар, валеше, както тогава – на големи парцали и покриваше бързо висотите на планината, която Виторио напускаше, за да търси Лукреция с отдавна изчезналата, както мислеше той, страст за нещо.
Тогава телата на близките му се покриваха така, както сега случайните камъни, осяващи пътя на каретата – пречки за неговата мисия.
Студени сълзи протекоха по бузите на Виторио. Това бяха неговите братя и родители, изчезнали отдавна в небитието – убити от него както плячка от звяр. Семейството му се състоеше от четирима мъртъвци, послужили за жертва в егоистичната му цел да изпълни мечтата на първата си любов.
Спря да мисли и се унесе в дрямка, за да избяга отново от нежеланите за него спомени, както винаги правеше...

------

Мина една нощ, докато конете закараха по най-прекия възможен път групата спътници в Юрвиар.
Спряха на втората нощ от пътуването в един хан, който знаеха от преди, че е с добра кухня и приятна атмосфера, създадена от красиви жени и отлични цени за всички предлагани услуги.
Още със спирането на каретата двамата мъже усетиха напрежението от минаването на границата. Оказаха се във военна обстановка, създадена от дългогодишната вражда между Юрвиар и Двианор дори и във заведението, където хората ходеха, за да се забавляват..
При влизането във заведението гостите на хана се стъписаха от спокойният и ужасяващ вид на идващите, който носеше полъха на големи проблеми...
Някои ги познаваха от преди и веднага излезнаха, а други изпитаха необясним страх, виждайки такова изваяно съвършенсто. Групата новодошли нямаха аура, а просто излъчваха всепоглъщащ мрак, носещ разруха.
Забележки:
1.Лукреция Д`Морейр се нарича в сектата "Ама" Кохау`Щан Ту Акаба Чан, което на маянски значи "Господарката на Нощното небе" (отбелязано с *)
2. Стихът, използван от Виторио НЕ е мой.




Забележка: Използвани  стихове на cherno_slance, известен още като Антон Фотев (в hulite.net e anton_fotev). Останалият текст е лично мое произведение, което съм публикувала и в otkrovenia.com /Icemoon ми е профила там/