Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми.   А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие. Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа   в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отм

Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем. Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше   при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова. Вивиан имаше опит с дългите връзки. Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена. Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека. Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие. Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха леки коли и целия е

Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.       Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се преборих. Продължих и го