2015/11/23

Житейски размисли с чаша кафе



Докато навън вали ситен дъжд и зимата наближава с тихи стъпки, аз стоя с мълчаливо сърце и спящо бебе в дома на родителите си. Мисля си за нещата от живота. Моят. Той няма общо нито с книги, нито с филми.  А бих искала да живея другояче. Истински. Смислено. С чувства. Но днес, докато водните капки чукат прозореца, а перлени сълзи ту пълнят очите ми, ту спират, стоя и си мисля „Как стигнах до тук?“. Дори не бих казала, че съм на дъното, а в някаква дупка от преплетени плевели и вехнещи цветове, които като че ли ежедневно порастват по-големи и ме обездвижват. До безразличие.
Не съм сигурна, че имам големи постижения, освен общоприетите – висше образование, „сигурна“ работа  в държавна институция, бебче и ужким „човек до себе си“. Всичко това обаче винаги е било на заден план сред приоритетите ми. Имах други желания, от който най-главното е да живея извън България, към която, честно казано изпитвам неприязън. Обичам Австрия, но някак си тази обич се разпиля из парчетата на отминалите ми спомени за нещо различно, хубаво, истинско и точно за мен. Изгубих се, макар че съм твърде наясно къде сбърках и какво си избрах. Постоянно чета да пусна миналото, но уви, не съм го изживяла, за да го сторя, защото вечно съм в него и няма излизане.
Не съм постигнала нищо сред сивотата на дните си, а сърцето ми… то просто е пусто. За любов, за приятели, за чувства. Да не обсъждам тоталната липса на вдъхновение – да пиша, живея и мисля. Дори не се радвам колко добре расте и се развива детето ми. А би трябвало. И аз знам това.
Но днес стоя и си мисля „С какво заслужих такава нещастна връзка и смешна работа, които да променят мислите ми до толкова, че да поставя на пиедестал парите и „сигурността“ си, преди всичко“. Някои ще кажат, че реалността е такава, други, че живота го налага, а трети нищо. Но това всъщност няма значение. От доста време не се интересувам кой какво мисли. Наистина. Пък и не общувам твърде много, нямам такава нужда. А и съм свикнала. Винаги сама или ако с някого, основно да давам идеи и решения на житейски проблеми.
Какво за моите? Нищо, липсва ми кураж да се придвижвам, а  и не виждам смисъл. Както се казва, реалността крещи в лицето ми. Налагана, бита и облечена в дрипи. На спомени, желания и чувства. Не липсват камъни – ненадеждни познанства, безсилие и страх. От тях нищо не е истинско.  И все пак това не ме успокоява. Мрачно е. В сърцето и душата ми. Една приятелка ми разказва за статия, че „няма нищо по-тъжно от сбъднатите мечти“. Права е. Така е, наистина, когато няма никакви резултати просто се заживява. Ден за ден. От сън до сън. И се загубваш между два свята. На мечтите, гонейки ги с позитивни мисли и намерения и на реалните факти, които те шибат в очите, ушите и лицето. Пред теб и пред другите.
Истина е, че всеки прави своите избори. Аз също направих моите. Те имат последствия, но все пак си мисля „Как така не мога да се мръдна на никъде“. От къде сила? – В мен вече няма нищо към почти никого. Може би само към дъщеря ми. Но често се бъркам това обич ли е или чувство за дълг и за грижа. Предполагам е първото, досега не съм била майка. Не съм знаела. До мен също хората си заминаха, не защото искаха, а защото аз ги прогоних. Вина? Не бих казала, просто си мисля за миналото и как бих желала да има машина на времето.
Тогава не бих повторила своите грешки.  Не са уроци, а чисто и просто прегрешения. Уроците се явяват като си направил подходящи за теб избори, не насилени – от теб или „близките“, а грешките – когато знаеш, че си в грешка и въпреки това продължаваш към нея. Наясно съм, но това никак не ме успокоява.
Пия си кафето и продължавам да мисля „Как да изляза от тази ситуация“ и да се върна към себе си – да замина за Австрия, да започна на чисто, без хора и граници, които ме спират. Далеч. От всички досегашни „Близки“. Наистина не зная.. Хората, казват, че „времето ще покаже“. Не ми се вярва, защото времето е твърде заето да бърза и да живее. А аз къде се вписвам?  Не съм сигурна. Та с това приключвам, защото е време детето да се събужда, а тя разчита на мен за всичко…

2015/04/13

Когато сме истински: Оглозгани сърца



Тяхната история започна мигновено, както и завърши. Като два призрака, унищожени чрез останките в гробовете си нощем.
Сомбре си беше женкар. Нито една жена не се задържаше  при него за повече от две вечери и то ако не е трезвен. Една нощ – колкото, толкова.
Вивиан имаше опит с дългите връзки. Както и с разделите след тях, които изживяваше по различен начин. Нямаше месец, откакто се разделиха с бившия й. След една година заедно. Той предпочете приятелите си пред нейното присъствие и й би шута без да се замисли. Тя беше уязвима и разстроена.
Сомбре, въпреки пиянството си, имаше сериозни познанства. Те му осигуряваха висш пост на работното място. Вивиан представляваше част от екипа му, от десет човека.
Наближаваше края на годината и съответно дългоочаквания банкет. Много храна, алкохол и безумия. Вивиан искаше да се напие.
Колективът реши събитието да се проведе извън родния град на всички работници. Банкет на хижа, с много пиене. Повечето колеги имаха леки коли и целия екип се разпредели по тях. Сигурно по симпатии. За съжаление Вивиан не се разбираше твърде добре с колегите си. Тя щеше да се вози, където останеше място. Преди да тръгнат, Сомбре се приближи до нея и я погали по коляното. От време на време двамата с него флиртуваха, чисто колегиално. Вивиан леко настръхна в неочаквана изненада.
-        Е, ще се чукаме ли? – Сомбре зададе въпроса без излишни увъртания.
-        Ще видим – отговорът дойде неочаквано.
Двойни усмивки. Някой би ги сбъркал с ехидни, но всъщност – чисто цинични. Пътуването започна. Вивиан спря да мисли. Каквото се случеше. В крайна сметка двамата се оказаха заедно в неговата кола. Пътуваха без да си говорят.
Пристигнаха в хижата и се настаниха. Имаше известна романтика – камина, уютни стаи. Напомняха леко за вкъщи. Пистата, покрита със сняг се осветяваше от нощни лампи. Вивиан седна на леглото в стаята си. Гледаше снежинките, които самотно падаха, а при допир със стъклото на прозореца се превръщаха в сълзи. Те се стичаха бавно така, както от пъстрите очи на Вивиан. Тя се чудеше защо й се случваха разделите и къде във връзките бъркаше. В крайна сметка се оказваше никъде, с единствения приятел до себе си – самотата. С оголени зъби в сянката на сърцето й.
Празненството започна. Вивиан пиеше червено вино – една чаша, след нея друга. След първата бутилка стана да танцува.
Сомбре я наблюдаваше похотливо през цялата вечер. Не само нея, разбира се, а и много други. Чието легло го огрееше. Той танцуваше с всички жени. Дойде редът и на Вивиан. Звучеше блус, който тя обичаше, но и избягваше да слуша, защото й напомняше за бившия. Докато танцуваше със Сомбре, той я докосваше настойчиво по цялото тяло. Отначало тя го отблъскваше, но после се притисна към него. Вивиан полагаше големи усилия да не се разплаче заради спомена за това как бившия й я прегръщаше – нежно, страстно и плътно до себе си. Не трябваше да плаче  пред шефа й. Танцът свърши и те се разделиха. Жената продължаваше да си пие червеното вино, вече втора бутилка. Сомбре пиеше водка. Той спря да я гледа, защото си намери друга компания за първата вечер от банкета.
Вивиан все още пиеше. Нейни колега на няколко чашки уиски се доближи до нея. Той се казваше Марио. Двамата започнаха да разговарят. Оказа се, че имат малко общи интереси. Мъжът беше тъжен и се разплака, Вивиан го прегърна. Споделяха общо страдание по бившите и се успокояваха взаимно. Марио помоли колежката си да го придружи до стаята му. Той беше самичък там. Прегърна я, търсейки утеха в докосването й, защото преживяваше тежко скорошната раздяла. Постепенно мъжът обгърна плътно с ръцете си Вивиан и я приближи до себе си. Тя му отвърна, но в момента, когато Марио започна да разкопчава семплата й тъмно синя рокля с дължина малко под коляното и цип на гърба, Вивиан се досети накъде отиваха нещата и какво точно искаше той от нея, като всеки мъж всъщност. Добър манипулатор.
-        Не, прибирам се – отблъсна го от себе си тя.  Марио се отдръпна с явно недоволство и се разделиха начумерени. Всеки от двамата стоеше в стаята си и ближеха вътрешно раните от самотата си, която силно, с оголените си зъби, до болка и кръв по страните, глозгаше безмилостно сърцата им.
Вивиан се събуди с махмурлук. Болеше я главата и пи лекарство. Физическата болка премина, но не и тази, която си стоеше непокътната в душата й. Тя започна да пие отново червено вино. След като се развесели, отиде в съседната стая, където някои от колегите й се бяха събрали да си допиват. Съседът по стая на Сомбре също стоеше сред присъстващите.
-        Шефът е сам в стаята – прошушна той тихо на Вивиан с многозначна усмивка.
 Жената изпи поредната си чаша вино докато съзнанието й се замъгляваше. Тя забравяше да мисли. Неусетно  стана и отиде в стаята на Сомбре. С множество дупки в сърцето, оглозгано от самотата й.
Сомбре се ухили като вълк на плячката си. Съблече се за секунди, награби Вивиан докато тя осъзнае какво става. Всичко се случи много бързо. Жената лежеше под него. Без прелюдия или любовни ласки, просто „чукане“. Нищо особено. Дори изпълнението беше някак невзрачно и грубо , без никакво усещане, че се случва нещо съществено. Така историята приключи. Без прегръдки, просто едно бързо обличане и всеки по пътя си.
След банкета всички се върнаха на работа. Вивиан се возеше в една кола с Марио на връщане. Не се погледнаха, нито си обелиха дума, различна от формалните поздрави. Стояха раздалечени, мисловно облепяйки с оправдания думите си.
Минаха няколко дни. Тя отиде при шефа си да си отчете една служебна командировка. Сомбре дори не я погледна, разписа се и всичко си вървеше постарому с изключение на това, че Вивиан вече не флиртуваше с шефа си. Той беше улисан в това да преследва поредната колежка.
Историята между Вивиан и Сомбре умря така, както се и роди. За няколко минути в една малка и физически самотна вечност. Унищожена сякаш свръхестествено. Сърцата си останаха оглозгани от самотата.

2015/02/18

Пет секунди



Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.
      Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се преборих. Продължих и го правя, заедно с дъщеря си, която е борец за доброто по рождение.
     Ето тогава осъзнах какво имам и че цялото ми мрънкане и недоволство е Нищо в сравнение с риска за  детския  живот, който е част от мен. В такъв момент човек осъзнава и вижда всичко кристално ясно. Много бързо слиза на земята. Тогава  започва да се цени всичко минало и настояще в живота, оглеждайки се в очите на детето, които отразяват ясно всичко ценно. За точно пет секунди, не ги пожелавам на никого, колкото и да са отрезвяващи.
       Децата трябва да се пазят, ценят и уважават, а не да се приемат за даденост или просто като куп отговорности. Те са живи, истински и обичащи. Заслужили са живота си след дълга борба, което е достойно за уважение и именно петте секунди дават точна представа за това. Същото се отнася и за чуждите житейски бития.