2014/01/03

За сенките и хората



Новогодишната еуфория мина. След много празнуване хората се върнаха към ежедневието си. Самотни, замислени, студени, несигурни и така естествено истински.
Валери се разхождаше по осветените улици. По януарски, тоест със силна украса сякаш за заблуда на някого и отклонение от  пътя. Във всичко.
Задъхани, умислени и бързащи за някъде. Вървяха. Начумерени. Защо ли? – Може би липсата на вяра или нещо друго, Валери не знаеше. И не искаше да научава.  
Летаргия. Състояние на духа, което пробужда дълбоки, понякога леко мрачни размисли, за да се появи светлината в тунела. На задънените улици.
Имаше една кънтри песен – „След всеки дъжд изгрява слънце“ и да, наистина сред всеки мрак идва светлината на прозрението. За това е нужна изолация от шума на думите и проектираните очаквания. Да се прави нещо, което не е желано от сърцето.
Валери вървеше загърната в шала към автобуса си –замислена, студена, самотна и несигурна. Защото в момента така искаше, а всяко желание има последствия.  Които се отразяват в огледалата на другите.
Усамотение. Най – доброто, което може да се направи срещу разбъркани мисли и неуточнени терзания. Да се превърне човек в едно със сянката, която неизменно и плътно е до него. Единствена. Винаги. Защото така  се остава истински. В своята цялост и балансиране.
Преди време Валери присъстваше на обучение, в което се разиграваха театри, сред жанровете на киното и със силата на думите. 
На нейната група се падаше психо трилъра. Да се измисли сценарий с някакъв смисъл. Именно там се видя силната връзка между сянка и изображение.  Как те съставяха една цялост – на действия, чувства и думи. Както е в автентичната личност.
Така, както луната се води конкуретна на слънцето и го допълва, така човек се състои от две тела – на мрак и светлина. Без крайности. Те се регулират и балансират.
„Предпочитам да съм Луната, която те осветява  в най- мрачните ти вечери“ – Интересна мисъл. Валери я обичаше. Изразът „Слънце на моя живот“ звучи някак пресилено. Но и двете фрази са страните на една и съща монета – ези и тура. Душата ни. Вижда се тази ,която се пусне. Пред себе си и другите.
Валери се качи в автобуса си. Хората мръзнеха и се покриваха – с ръкавици, шапки и шалове, да се стоплят някак си, да сгреят сърцата си. Обвити от студа на околните и празните думи. Когато слезе от спирката, много сенки се разхождаха. Далече. На светлинни години отвъд живота на тази планета.
Избори. Сенчести или не, важни са, защото те определят цялостта или едно разделяне, което оставя незапълнена празнота и разбити илюзии. На парчета. И грозни късове на отминаващи дни. Които никой не помнеше в последствие.
Безсмислие. Звучи така фалшиво и привлекателно, защото по този начин един човек си представя, че е по-интересен за общуване, дори и неискрено.
Валери се прибра в къщата си с другаря си – виното. И бавната музика. Само за размисли и преминаване в по-светло бъдеще. Защото сред всеки хаос има ред. Макар и невидим в началото. Не е нужно разбиране, а просто усещане и приемане на емоции.

Няма коментари:

Публикуване на коментар