Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Тази сутрин се събудих с чувство на безпосочност. Вероятно съм пропуснала някоя отбивка по пътя си, който забравих. Изгубена някъде в спомените, посоката ми заспа. Кръстопътят е мъгляв и нерегулиран. Мечтите се покриха със сланата на времето, а по пътищата към тях израстнаха тръни. Светлината на надеждата се скри и се превърна в непрогледна тъма , придружена с безкрайно лутане в еднообразен кръг. Единственият спомен за посоката остана Символа, създаден от множество битки. Те се обединиха и превърнаха в голям индигов камък - Душата. Само тя може да посочи новия път или да помогне за изминаване на познатия стар със свидетелство за необитаемост. Прегръдката на дланите е тъй нежна, убийствено-красива в сигурността.. Изпуснах нишката , следата ми изчезна в утехата за собствената ми съдба.. Пътят е безпосочен или поне така изглежда. Истината обаче е една - човек е жив само, когато се бори и умее да избегне сивата скука, до която се стига във всеки един момент. Борбата дава си

Сърцето е като раздърпана кошница, пробита от иглите на болка и разочарование. Сълзите изтичат през множеството пролуки. Скелетът на кошницата също е мокър - подгизнал от умора и причинил мухъл на чувствата. До днес си стои непочистен. Чувствата са специфични плетеници, създадени от хубави и лоши мигове, които се подклаждат от огъня на силни изживявания, чиято прегръдка изцяло обгръща сърцето. Понякога кошницата не може да се доплете, защото скелета й е нестабилен или пречупен. Тогава се започва на чисто - с нова плетка от мигове. Тя свършва с поредните пробиви на лоши емоции и се започва отново.. Кръговрата е пълен, непроменен и безкраен. Често пъти умората от борбата спира плетеницата, но точно тогава се намесва сърцето. Вариантите са различни - укрепване на импровизираните стени на кошницата; ново раздърпване или забравена сивота, която води до дъното. Това е въпрос на личен избор, който може да е грешен или правилен в зависимост дали човек живее за себе си или за другите.

Думите "Не се надявай на нищо" звучат някак респектиращо, а когато ги чуеш от човек, когото обичаш, те нараняват до голяма степен. Дотолкова, че можеш да потънеш в дупка, от която ще излезеш, така или иначе, но все пак ще си постоиш в нея известно време и дълго ще ти държи влага. Отделно, че т.нар. "взаимно доверие" във всички отношения ще се изгуби окончателно от хоризонта на далечните ти и така близки мисли. Въпреки тежестта на въпросния израз, в крайна сметка се замисляш защо в точно определен момент си изглупял дотолкова, че да повярваш на конкретни лъжливи думи.. Те обикновено се казват от малко дете към неприятното му другарче, а то самото няма да им повярва и си говори в изблик на гняв без обратна връзка. А ти можеш само да плачеш мълчаливо или пък с живи сълзи. "Каквото, такова" са казали хората и аз подкрепям тази мисъл. "Не се надявай на нищо" звучи така истински, че колкото и да е болезнено, е най-правилният израз в определени

Тази нощ сънувах сън. Не го помня, но знам, че беше шарен. Образите изглеждаха съвсем ярки, почти като истински, но тъжни. Някой помаха.. за сбогом, друга сянка пък наблюдаваше.. Усещах усмивката й - презрително-иронична, но и изпълнена с мъка. Протегна невидимата си длан сякаш за допир, но не я докоснах. Досетих се, че сигурно е новата форма на самотата в отделна част на сърцето или просто нова неяснота - поредна по номер сред купа от всички останали. А може би сляпа илюзия гонеше съня ми? Не, определена с точност несигурност и липса на спокойствие.Събудих се. Хлад прегръщаше тялото, а потта течеше неспирно, почти като сълзи, когато ги има. Сухота - очите пресъхнаха.Трудно заспиване - умората надделя. Изчезнаха следите от съня, потъвайки дълбоко в подсъзнанието докато отново се появят като безкрайна спирала...Иначе нищо конкретно..Просто сънища, които напомнят за себе си..В моята личност.